Пет стихотворения от стихосбирката „Стари неща“
Безкрайна поема
(откъс)
Колко пъти –
вече съм забравил –
бях изгарян назидателно,
а с праха ми,
в четири посоки,
наторяваха
изнемощели бурени
и подхранваха раздрипаните карамфили-бройлери,
от ония,
дето ги поднасят
на щастливите ни юбилейници.
Става ми досадно смешен вече
цикълът от смърт и възкресяване…
Всеки, който е умирал много пъти,
знае, че смъртта е безобидна бабичка.
Карнавалната ѝ маска само
предизвиква суеверен трепет.
Страшно е обаче всяко възкресяване!
Болките на всяко възкресяване…
ужасът на всяко възкресяване…
Рискът да посмееш да възкръснеш пак…
Сам на себе си да бъдеш инженер,
да сглобиш от атоми и хромозоми
нещото,
което ще наподобява,
уродливо и комично,
бившото ти „аз“.
Ровя в поразената си памет
Докато…
Докато събудя мисълта,
докато си спомня думите,
докато разсвиря гласните си струни.
Докато успея, без запъваме,
неусетно за самия себе си,
да изпея думата-разковниче:
Персифедрон.
Ура!
Тялото ми постепенно си възстановява болките –
значи, вече съм нормален,
оцелял съм, дявол да ме вземе.
Радостно ми е!
Персифедрон! Ура!
Сляп ли?
Зная, че съм сляп.
И за красотата, и за грозотата –
сляп!
Но къде са моите оченца, а?
Моите оченца днес красят
на пауна красните пера.
А перата на пауна украсяват
капите на стройните гвардейци.
Колко обезопашатени пауни
за една гвардейска рота.
Затова съм сляп.
Рапорт. Музика. Перата се полюшват,
А в перата трепкат моите оченца:
някой е пристигнал,
друг си заминава…
Моите оченца цял живот,
посрещат – изпращат,
изпращат – посрещат…
Гледката е красива.
Аз обаче съм сляп.
Персифедрон!
***
Парадокс
Темата е за себеподобните.
Ако нямахме себеподобни,
трябва да си създадем себеподобни.
Една амеба,
една гигантска амеба
всеки ден
със свръхусилия
скъсява разстоянието между мен и себе си.
Мърда лъжекрачката си,
разтяга лъжеусмивчицата си.
Някога все пак ще ме достигне.
Вцепенен от нейната настойчивост,
сигурно ще се отдам.
(Както се отдаваме на сън
или в пиянство –
равни дози сладост и омраза.)
Този разговор не е себенаказателен.
(Ще се убия,
ако заприличам на свиня,
която
се къпе в локвата от собствените си сълзи
и намира особено удоволствие.)
Амебата
усеща разликата между мен и себе си.
Докато бъда този, който съм,
ще бъда еталон на нейната самотност.
В оня миг,
когато ме достигне,
тя ще се превърне в идеален
кротък
и трагичен кръг.
Дълго време ще блещукам в нея
като собствена материя.
И когато запълзим отново,
аз ще бъда може би едното
лъжекраче,
лъжеръче
или лъжеусмивчица.
***
Славеите пеят
Посветено на славеите от Западния парк
О, колко много славеи!…
Вървя и слушам,
забравям се
и се препъвам
в изстинали човешки трупове.
Кои са те?
Как стана туй?
Кажете ми!
Над всеки труп
възторжен славей пее…
Млъкнете, славеи!
Проклети славеи!
Дано в настъпилата тишина
един-единствен гарван се обади,
за да ми каже истината.
Страшната!
***
Безкрайна поема
(втори откъс)
Събуждам се.
И:
ужас:
установявам, че съм жив.
За кой ли път…
И докога?
Омръзна ми!
Лъщи пореден ден –
като подарък-наказание.
А некролозите около мен се размножават:
снимка и стих, снимка и стих…
(Стих! Стих! Стих!)
Все другите! Все другите!…
А Коста (сиреч аз) –
не го печатат. Не го печатат…
А съблазнителна е перспективата-надежда:
„Нашият скъп… От вечно скърбящите.“
Защо скърбящите се смятат вечни?
Умира вечния скърбящ
и със смъртта си ражда нов скърбящ:
„От вечно…“
Нещастни мои, тъжни и добронамерени
Все пак поетът е красив безсрамник:
когато къса дрехите си,
(псувайки),
когато ви се разсъбличва,
(псувайки),
не предизвиква лоши помисли
(освен у покварените).
И нека се окаже, че сте прави,
и нека се окаже, че е изрод
душата-тяло разсъблечена;
красиво е само по себе си
безсрамното му разсъбличане;
утеха е:
за изродите с хубави сърца
и назидание
за съвършените мръсници.
Ох,
ето свечерява се отново,
и ще заспя с измамата,
че моята душа е чиста.
Когато дойде утрешният ден,
аз завещавам като клетва:
не ми къпете тялото!
И:
никакви дисекции –
направих си ги сам:
„Смъртта е неестествена!“
***
Пак за славея
Мили славею,
ще затворя прозореца.
Съмнителни са тези оди,
с които ме преследваш всяка нощ.
О, аз отдавна щях да ти повярвам,
ако не беше толкова настойчив.
Но днес в един-единствен трепет
на най-любовната ти песен
като светкавица ме хрясна
несбъднатият ти копнеж
за хищни нокти и железен клюн.
Мили славею,
ще затворя прозореца.
Прекланям се пред песента ти –
но се плаша,
че в някоя безлунна нощ,
когато изведнъж ти израстат
орлови нокти и железен клюн,
ще влезеш тихо в романтичната ми стая
и ще изтръгнеш от гърдите ми
размекнатото ми сърце.
***
София, 1983г.
Последни коментари