Прокарвам пръст по златния кичур и по кожата ми плъзват змии. Как за толкова години не се научих да ги овладявам, да ги дресирам някак си. Не е като да не опитвах! Бога ми! Какво усилие положих да усмиря гадините, да ги опитомя, да им дам там някакви имена, както се кръщават домашните любимци. Симулация на нормалност да имаме в общото ни съжителство. Не за да спрат да ме хапят. Не! Но поне да не пускат отрова. Болката си я заслужавам. Извършеното от мен заслужава да ме боли. Искам да ме боли.
Опитвах да надвикам музиката, а от устата ми излизаше само приглушен кикот с дъх на прокиснало вино, борех се, но краката ми се увиваха сластно, ноктите ми чертаеха кървави резки по кожата му. Страстна си, намигна ми и закопча ципа си. Казах ти, че не искам, тъпако, изхлипах, но всъщност припаднах. Това е първият път, в който се опитах да забравя. Не беше трудно. Та кой обича да помни пиянските си нощи?!
Шест месеца по-късно се оказа, че не просто наддавам на килограми. Нормално е в пубертета да прескача, измънка онази изкуфелница, пък и тя си е дебеличка, затова и не сте разбрали…. Не си нормална, кресна майка ми, ти си позор, ти си една никаквица просто. Ти предаде всичко, за което сме се борили.
Срам ме е, срам ме е, срам ме е, срам ме е….
Винаги съм искал момче, констатира безстрастно баща ми, и излезе от стаята.
Боооже, колко си руса! Колко бяла е кожата ти, колко са сини очите ти! Колко си малка, колко си крехка, колко си нежна, колко си моя. Пръстчетат ти мърдат – едни такива мънички, тънички, като стебълца на иглики. Протягаш се, муцункатата ти се сбърчва в сладка гримаса. Смея се и после плача. Плача дни, плача седмици, плача месеци, плача години. От плача ми се раждат змии.
Само не пипайте мойта Иглика, крещя, не я докосвайте, не ми я взимайте, няма да я предам !
И после се събуждам. Сама съм…и е студено.
Честит рожден ден, мила моя, мама те обича!
Последни коментари