Камериерка в новото време – 3 част/Бела Велчева

Галина изчезна.  Нямаше я. Случи се юли месец. Асен се прибра една вечер  леко подпийнал  и  видя, че семейното легло е празно. Мина му през ума, че са я задържали на работа. Просна се по очи напречно и захърка. На сутринта пак я нямаше, позна, че не се е прибирала по липсващата закуска. Притесни се. Дори махмурлукът отстъпи място на странното свиване в стомаха му. Само това остава – някой да я e отвлякъл. Неговата Галина напоследък хващаше око. Всички в селото забелязваха, че се е разхубавила и никой не пропускаше да подхвърли неуместната шега, че Асен вече не й подхожда. Смееше се и се надуваше като пуяк, че хубавицата на цяло село грее в неговата схлупена къща, но в гръб  пускаше по една псувня на завистливите им очи. Беше я взел ученичка, техните даже  и пари не искаха, при седем деца, чакаха само да се отърват от нея. Прибра я в къщата си, вярно малка, но пък с истинска алуминиева дограма, имаха си телевизор с плосък екран. Децата  ходеха на училище, защото пак Галина държеше на образованието. „Пикая ви на образованието“ – викаше Асен, като се ядосваше на скъпите учебници, за които с нежелание даваше пари. Ако зависеше от него, да ги е спрял сто пъти от тъпото училище, като Галина. Само че синовете  му, вместо като майка си да се хвърлят на врата му от благодарност, го гледаха с насълзени очи и търсеха подкрепа от нея.

– Няма да са чистачи  като нас! – надигаше глас тогава Галка.

Така му говореше, нищо че й беше мъж и че в тяхната къща открай време неговата дума беше закон. Всичко се промени с пустото „бяло село“. Промиха й мозъка там, с кого се беше сдушила,  че започна да се гримира, че и коси сложи до кръста. Един път опита да я свали насила от главата й. Дръпна само един кичур, който остана да виси между пръстите му, а една черна  фиба тупна и  се търкулна чак под масата. Не разбра какво се случи, докато не усети ноктите на Галина върху лицето си.

– Да не си посмял да ми пипаш косата! – викна страшно тя.

Цялото й лице се беше изкривило на една страна, приличаше  на разярено животно в атака. И той вместо да я зашлеви, че да се опомни, й подхвърли косата във въздуха и си закри лицето с шепи. Ето това беше тотална грешка, тук нещата излязоха от контрол. Трябваше да й викне:

– Сваляй перуката и да не съм те видял повече да ходиш на работа в Старосел!

Ей, така трябваше да й каже, мъжката. Ама клекна, заради пустите маратонки на двамата синковеца, дето не вършеха работа за пет пари, а все искаха, искаха…

Изпусна юздите на Галина и тя изчезна. Асен първо изтича в дома на стрина Калина.

– Къде е жена ми –  влетя без да чука през  вратата на дома й и ревна с натежал глас.  Тя беше толкова изненадана,  че насмалко не изпусна черпака за палачинките от уплах. Настани го на стола в кухничката и докато правеше закуска на вресливите  внучетата, изслуша цялата история на Асен.

Лицето й изразяваше истинска загриженост и пълно недоумение къде може да е изчезнала Галина. Чак като каза Асен, че ще ходи в Пловдив, за да я обявява за общонационално издирване, на стрина Калина лицето се промени.

– Чакай бе, Асене! Къде ще ходиш, може жена ти да е решила да види свят. Да са й предложили по-добра работа, знае ли човек. Млада, хубава, няма цял живот да чисти.

– Ей, черна сврако – викна тогава Асен, – ти знаеш нещо и си траеш! Казвай какво е станало.

Настръхна целият и се надвеси над Калина.

И като ги зареди стрина, Асен зяпа с отворена уста, около него  внуците пищят, а той не чува. Излезе олюлявайки се от дома й, като че чак сега алкохолът от снощното запиване започваше да му действа. Довлече се обратно у тях, легна на леглото и викна:

– Галино, изеднице проклета, изяде ми душата!

Цял ден не излезе от вкъщи, пи, спа, после пак пи и спа, докато  денят не се сля в нощта. Тогава запали цигара и вместо спорт на телевизора  пусна „Планета“. Заредиха се цветните картинки една след друга, ритмите, кларинетите и зурлите се извиха  в стаята и зарисуваха цели картини. Асен усили музиката, започна да върти ръце и крака. Стана му изведнъж леко, запя с пълно гърло.

„Ти сърцето ми открадна,

в дън гора се скри,

и остави ме да плача,

сам до зори“

И докато пляскаше с ръце видя на екрана познато лице. Застина на място, чакаше кадърът отново да се прехвърли върху деколтето на мацето, което влизаше в скъпа кола.  Взира се Асен, начервените устни се усмихват, очите, като на котка се  присвиват, косата, разбира се, до кръста. Гледа, гледа  и се чуди, това неговата Галина ли е? Не е Галина, категорично не е, но бенката, бенката от деколтето е нейното!

Следва продължение …