Когато я погребахме, само купчината пръст ми беше пред очите, и eдно вътрешно бодливо нетърпение да се върна там на другия ден. Почвата на това гробище е червено-кафява, много глинеста, мека и лепкава. Затова гробовете винаги са покрити с всякакви треви, цветя и буреняци. Нейният не беше обрасъл още, а стърчеше купчина земя отгоре като могила и ми тежеше на душата с цялото си плодородие. Как исках да ми роди нещо тая кал, някоя тревичка да ми даде като подарък или цветенце. Гледах я и си представях вътре как една малка семка се разпуква от влагата и подава срамежливо коренче, то почва да дълбае надолу и да пробива нагоре да търси слънцето. А ръката, нейната мека ръка , безплътна и призрачна насочва новородените листенца към светлото, като в танц около тях ги омагьосва и написва думи за мен. Поседях така с тоя образ в главата си и после запалих колата и си заминах.
Обичам да ходя на гробища. Още от малка не можех да разбера защо хората се плашат от тия тихи, спокойни места, още по-малко разбирах защо на нас децата не ни даваха да ходим там. Винаги съм мислила за тях като за свещена земя, остров на покой, място за смирение и себесъзерцание. Гробищата са необходими на нас – живите, за да не забравяме да почитаме живота, докато оплакваме загубите си. Едва дочаках да порасна малко и започнах да посещавам всякакви гробища в села и градове. Пътувам ли някъде, избирам хотел на пешеходно разстояние от гробището, за да мога спокойно да се разходя. Обикновено, за да не будя нездраво любопитство, вземам цветя и избирам някой стар гроб, уж че съм далечна роднина, полагам ги там и оставам малко да си помисля, за човека, който ме гледа от снимката. После с часове се разхождам, разглеждам имената и годините, пресмятам кой човек колко дълго е живял, фантазирам какви ли са били дните на тия хора. Стомахът ми се свива пред детските гробове и тях бързам да ги отмина. Поспирам се пред столетниците и разглеждам лицата им в търсене там тайната на дълголетието.
Върнах се при нея чак на четирестия ден. Не исках да се бутам в патакламата, затова станах много рано и още преди юлското слънце да е превърнало града в пещ, прекрачих портала.
Стъпвах тихо по алеите, като да не събудя няккого. Лятото беше превърнало гробището в зелена градина, в която животът на повърхността извираше от всяко късче земя и празнуваше собствената си цикличност. Птиците още не се бяха скрили от жегата и сини синигери ме преследваха по петите и шумкаха из кипарисите. Беше тихо, прохладно и свежо. На мен сърцето ми беше в стомаха и едва потрепваше. Много ме болеше. За мен си ме болеше, за празнотата ми, за дупката, която зееше вече четиресет дни и поглъщаше светлината ми. Тези правоъгълни легла покрай мен, бъкани с малки червейчета, бръмбари и гъсеници, целите живи, растящи екосистеми, всички разцъфнали дървета и кръглото слънце, което се издигаше устремено към зенита си, не можеха да уравновесят везната на липсата в мен. Бях ходила из това гробище десетки пъти преди, а сега се изгубих. И се взирах с плувналите си очи да видя нещо познато, но не можех да разпозная пътя. Оглеждах се из другите пресни гробове, вторачвах се да видя нашата пейка, броях алеите и все едно се смалявах с всяка крачка и ставах по-ниска от паметниците и кръстовете. Една врана изкряска от колибата на гробарите и ме изтръгна от скръбната ми заблуда. Последният ѝ дом се издигаше само на метри от мен. Коленете ми затрепериха. Пръстта малко се беше слегнала и видях измежду две бучици да се подава бяло знаменце. Изтрих очите си с длан. От почвата на повърхността, като от сънищата ми изскочил, стърчеше бял мак. Изумлението ми беше отвъд думите. Какъв мак в края на юли? Няколко минути се кокорих към дребното цветенце, после без да се колебая зарових пръсти в калта и загребах колкото може по-надолу. Придърпах с крак една стара пукната ваза и внимателно натиках вътре пръстта с растението, което поклащаше бялата си главичка все едно танцува някакъв детски танц. Целунах снимката ѝ и хукнах към колата.
***
Не знам как съм изминала триста километра до вкъщи, всичко ми е като на сън. От ума ми не излизаше цветенцето, закрепено между седалките отзад. Какво чувствах не знаех. Някакво чуждо чувство, извън времето и пространството, извън човешките граници, чувство на благодарност, недоумение и някак страховита радост.
У дома преместих пръстта и цветето в голяма глинена саксия и го сложих до най-слънчевия прозорец.
Стоеше си там този мак, бял като малък призрак, ефирен като паяжина, нежен като дъх. Думите бяха замлъкнали вътре в мен. В тялото ми беше порастнала най-тихата стая и от нея с очите си надничах навън към това чудато цветче. Оглеждах малките му тичинки, а те като тънки пръстчета се поклащаха някак електрически и като да свиреха на невидима арфа космическа музика. Звуците отекваха в тила на съзнанието ми и ме водеха през планините чак до началото на дните. Виждах небето, което сипе разпилени облаци над върховете и те ту ставаха летящи коне с криле и буйни гриви, ту дракони, спускащи кръвожадни глави над дърветата, ту се обръщаха на пухкави пелени, които завиваха земята и я люлееха като бебе.
Гледаше ме със зеленото си око, гледаше направо във вътрешността ми и изливаше в мен нектар. Усетих главата си да олеква, а тялото ми натежа. Не знам кога съм заспала, но сънувах че вървя боса през поле цялото от бели макове. Беше тъмно, луната се беше озъбила насреща ми кръгла и пълна с човешкото си лице. Гледах нея, тя гледаше мен, а маковете се увиваха около глезените ми и ме дърпаха надолу и навътре. Канеха ме да легна сред тях, да отпусна глава върху кафявата земя и косите ми да потънат в нея, а отгоре маковете да ме завият с омайна прегръдка. После стана съвсем черно и леко.
***
Събудих се стресната от някакъв клаксон. Не знам кога за последно бях спала толкова дълбок и непробуден сън. След няколко седмици белите венчелистчета на мака изпадаха и главата му се показа като топче, кацнало върху стъблото. Гледах това ново лице на моето растение, тумбесто като коремчето на Великата Майка. Когато след още малко време изсъхна и вътре зашумкаха семена, го откъснах и го прибрах при моите съкровища.
***
Сега гробът ѝ е целият в бели макове.
Други бели макове в района няма.
Последни коментари