Добри дела/Виктор Сивов

Винаги съм бил серт. Като хлапе майка ми ми казваше „Викторе, бъди по-любезен с децата, не е хубаво да се държиш така“, ама за мен беше пълна загадка какво означава това. Мислех ли си нещо, то се изплъзваше от устата ми без никаква цедка и не виждах причина да е другояче. Освен това бях надарен с особен интелект и талант в почти всички области. Ученето ми вървеше без усилия, бях капитан на волейболния отбор на училището, рисувах съвършено живопис, бях в театрална трупа, имахме рокбанда с двама глупаци, в която пеех и свирех на китара, а започнех ли да пея, всички останали звуци затихваха, за да не пречат на медения ми глас да изпълва пространството. Излишно е да казвам, че външността ми беше подобаваща на всичко изброено до тук. В десети клас бях 190см, тялото ми беше оформено със съвършена мускулатура, имах гъста светлоруса коса и зелени очи, подредени бели зъби, трапчинка на лявата буза, отсечени скули и високо чело. Родителите ми не са някакви специални хора, но някак от генетичната лотария бях изтеглил абсолютния джакпот. Всички бяха луди по мен. Момчетата искаха да приличат на мен, момичетата искаха да са с мен, никой не беше безраличен. Имаше и завистливци, разбира се, но с острия си език винаги ги поставях на мястото им.
Живеех щастлив и пълен живот. Всичко ми вървеше по вода и не изпадах в излишни съмнения и тревоги. Имах връзки с момичета, но бързо губех интерес и се отегчавах от близостта им, затова бяха кратки. Не мога да кажа, че имах близки приятели момчета. Всички бяха на еднакво разстояние от мен и така ми беше добре. Общувах много, хората ме харесваха и обичаха компанията ми. За мен не съществуваха дилеми в живота. Знаех верните пътища и ги следвах безусловно, а всякакви дълбоки връзки с хора намирах за твърде обременяващи и следователно – излишни. Не разбирах терзанията и проблемите на хората. Всичко ми изглеждаше толкова елементарно, че се чудех какво толкова се втеляват всички с някакви любовни истории или с някакви други житейски събития. Не познавах страданието в никакъв негов аспект. Нито го чувствах в себе си, нито можех да го понасям в другите. Виждаха ми се слаби и отвратителни в драмите и тегобите си и случеше ли се някой покрай мен да е в такова гнусно състояние – изтиквах го нанякъде и продължавах живота си необезпокояван.
***
Една сутрин, малко след като навърших пълнолетие, се събудих както обичайно в 7 часа, със странно усещане на натиск и гъделичкане малко над слънчевия сплит, точно между гърдите. Докоснах мястото и веднага усетих неприятно чувство и отдръпнах ръката си. В стаята ми беше тъмно, затова отидох бързо в банята и в огледалото видях нещо, което ме изуми и ужаси едновременно. На това място между гърдите ми зееше хоризонтална цепка, не по-голяма от два сантиметра и от нея надничаше светлозелен ирис с огромна зеница. Заля ме вълна от непозната паника. Първо реших, че още спя и сънувам кошмар, но болката в главата ми, когато се свлякох на пода и се ударих в ръба на ваната потвърди колко реално всъщност е това, което се случва. Върнах се в стаята си. Не смеех да погледна надолу към окото, сякаш ако го избягвам, то щеше да изчезне.
Реших да го игнорирам. В крайна сметка какво можех да направя.
Навлякох тениска и спортен панталон и излязох да тичам в близкия парк. Парка беше абсолютно празен по това време . Спуснах се от входната алея навътре към любимите си пътеки, които водеха до малко езеро с лилии. Тичах с умерено темпо, с овладяно ритмично дишане, но щом се сетих за окото на гърдите ми някакъв хаос обзе тялото ми и тотално изгубих и ритъм, и темпо и пулсът ми започна да се ускорява неконтролируемо. Стигнах до езерото и реших да поспра, за да си почина. В гладката вода две патета се боричкаха и пръскаха капки, които пречупваха слънчевата светлина в пъстра дъга. Гледах ги няколко минути хипнотизирано и топлина сякаш започна да изпълва стомаха ми. Сепнах се от това странно усещане, отърсих глава и реших да насоча мислите си към предстоящата тренировка.
Като успокоих дишането си се отправих към залата. Отборът ми вече се беше събрал и загряваше. Започнахме обичайната тренировка, разделени от двете страни на мрежата. Волейболът винаги е бил голямата ми страст. От всички мои занимания, тук се чувствах най-вдъхновен и в стихията си. Съотборниците ми ме уважаваха и обожаваха. Аз от своя страна не понасях грешките им. Често се отдавах на безконтролна словестна агресия към тях, когато някой изпуснеше подходяща топка или направеше някакъв друг гаф. Това ме изпълваше с усещане за сила и надмощие. А те правеха много грешки. Усещах как ме дърпат назад и това ме влудяваше.
Играта започна, бързо ме увлече и забравих за малкия си очен проблем. Всичко вървеше гладко, както го обичам, тялото ми се радваше на движението, а ума ми се носеше над игрището, докато малоумния Стефан не се пльосна на средата на полето като абсолютен аматьор и изтърва една точка. Гневът ми започна набира сила и да се надига в мен като балон пълен с горещ въздух. Гледах дългото му тяло разпънато на пода като амеба, звукът от падането му кънтеше в ушите ми като разплискване на няква слузеста пихтия. Тъкмо отворих уста да се развикам и усетих в гърдите все едно една суха ръка ме стиска, усуква и натиска тази част от мен. На тениската ми отпред започна да избива мокро петно, задъхвах се и гърлото ми се стягаше като в бесило. Превит на две се втурнах към банята, мушнах се в една кабинка и заключих зад себе си.
Смъкнах тениската и видях как от окото на гърдите ми се леят сълзи, стичат се по корема ми и капят по гладкия под. Истинският кошмар дойде когато сълзите започнаха да порозовяват, докато не станаха съвсем кърваво червени, а след това от окото започнаха да падат твърди парчета като камъни и гъста черна материя. Ужасен се опитвах да спра с ръце изтичането не тези странни течности от тялото си, ушите ми пищяха като полудели, а сърцето ми препускаше някъде зад окото. Чух треньора да влиза в банята и да ме вика.
-Всичко е наред, тренер, ще се оправя.- успях да овладея гласа си, докато с тениската попивах размазаните течности около себе си.
Като се уверих, че съм сам, изхвърчах от кабинката, притиснал подгизналата тениска към тялото си, намъкнах суичър отгоре и хукнах обезумял към къщи. Заключих се в стаята си и оставих съобщение на майка ми да не ме безпокои.
Новото ми око продължи да ридае чак до вечерта, а на следващия ден бях изпълнен от най-тежката мъгла. Главата ми тежеше, пълна с бетон, цялото тяло ме болеше, а Окото остана затворено. Не можех да мисля, обхванат от объркване и отчаяние.
***
От тогава минаха 13 години. С времето разбрах, че окото плаче винаги, когато някой около мен изпитва страдание. Това ме подлудяваше месеци наред. Ходех омотан в марли и бинтове, за да прикрия тия неконтролируеми течове от себе си. На никой не споделих какво се случва. Постепенно се изолирах от хората и прекарвах повече време в тягостно усамотение.
Един ден докато се разхождах, забил поглед в земята, пред мен една кола наби рязко спирачки и ме извади от унеса. Свистенето на спирачките беше последвано от висок писък и видях между гумите на колата една оранжева котка. Колата беше минала през задните ѝ крака и тя лежеше безпомощна и безсилно извиваше котешкия си глас. Стомахът ми се върза на възел, гърдите ми натежаха от болка и усетих как окото започва да сълзи и да ме мокри под дрехите и превръзките. Втурнах се към котката, увих я в шалът си и я прегърнах.
-Бързо, някой да ме закара до ветеринар! – извиках и виновният шофьор отвори вратата на колата си и ме подкани да вляза.
Тогава, на задната седалка на този автомобил усетих за пръв път най-извисяващото чувство на света. И до ден днешен не знам дали има име това чувство. Стоях там, прегърнал мекото тяло на котката, усещах окото да се успокоява, сълзите му спряха и сякаш от него навътре към тялото ми потече топлина, която се разля нагоре към лицето ми и надолу към таза и към краката ми. С цялото си същество усещах, че постъпвам правилно, за пръв път в живота си. Истински, неоспоримо, безсъмнено правилно.
***
Сега двамата с Боро (така кръстих котката) работим в кухня за бедни. Той оцеля, но краката му бяха тотално съспани, затова му направих котешка инвалидна количка с колелца от играчка. С нея щъка покрай мен и след инцидента сме неразделни.
Ако си мислите, че съм се променил – не, не съм. В душата си съм все същия егоцентричен нарцис, за който другите хора са просто функции без никаква стойност. Окото обаче ме застави да постъпвам правилно, ако искам да кротува. И с това живея добре и чувството, което изпитах онзи ден в колата живее с мен всеки ден. Не толкова интензивно, разбира се, но е там.
Всъщност какво значение има дали човек е добър или лош в същността си, ако делата му са добри?