Една нощ през август/ Ава Тулипина

Живяха заедно две години. Нито ден повече, защото точно на датата, за която той говореше с ентусиазъм от няколко дни и наричаше – нашата годишнина, тя го изгони. Всичко се случи така обикновено и незабележително, толкова обидно безлично, че когато се озова на улицата с куфара на колелца, несправедливостта го заля и реши да се върне. Да потърси обяснение. Не можеше да си тръгне просто така, само защото тя каза – махай се!

Дръпна рязко дръжката на куфара и се завъртя наобратно. Имаше ключ за автоматичната входна врата – щеше да отключи и да се качи при нея. Може би тя вече съжалява и плаче. Може би ще я види на вратата – разтревожена, нахлузила набързо някакви обувки, готова да изтича навън и да го върне, да му се извини разкаяна.

Когато доближи сградата сърцето му вече биеше до пръсване, почти на глас изричаше любовни думи и обещания, изтръгваше клетви – закълни се че ме обичаш, Амелия!  Коженото яке, хвърлено от четвъртия етаж падна върху него и почти го събори. Залюля се като онези смешни човечета от стрелбището в Лунапарка и се вкопчи в куфара. Срамът, че някой е видял грозната сцена, го зашемети. Бързо грабна дрехата от земята и я напъха под мишницата си.

Разбира се, възрастната жена от първия етаж седеше на балкона и пиеше кафе – не, не пиеше, сърбаше все едно някой отпушваше канал.

– О! – каза тя и отново изсърба, звукът се чу ясно шммххрррх – О! – повтори – Мисля, че току що ви изгониха, господин Даниел.

– Не винаги е каквото изглежда – каза той в отчаян опит да спаси малкото си останало достойнство.

– Разбирам – тя остави кафето и запали цигара – и все пак, живяхте заедно две години. Не е честно да ви гонят така. Но Амелия е кучка – наведе се и сграбчи парапета с кльощавата си ръка осеяна със старчески петна – Куч –ка – повтори и се облегна победоносно назад.

Даниел пусна якето върху куфара. Беше адски горещо и там, където го беше стискал се бе образувало мокро петно. Погледна нагоре – маранята движеше въздуха и сърцето му трепна – стори му се, че се отваря прозорец.  

– И като се има предвид колко я обичахте. Мислите ли, че ако печелите добри пари, би приела, когато ѝ предложихте брак? Аз не. Дори ѝ го казах – уважаема, кого заблуждавате с тази фиктивна връзка, това кухо яйце?

– Моля? – Даниел усети, че му се гади.

– Всеки знаеше, че любовта между вас не върви – угаси цигарата си с почукване в някакъв пепелник и веднага запали нова – нали разбирате, сек – су – а-лен живот.

– Това е лъжа – гласът му излезе на фалцет.

– Мдаа. Разбира се.

Беше толкова горещо. Слънцето, копаеше към центъра на Земята.

– Каня ви на обяд – изчурулика старицата – хайде, хайде – махна с ръка към него – не ми благодарете!

Можеше ли да е още по – унизително, зададе си този въпрос докато се качваше по стълбите към апартамента ѝ, но нямаше къде да отиде.

– Такава е тя – възрастната жена наля вино и се навря в лицето му – можеш да ме наричаш Лидия – прошушна съзаклятнически и цигареният ѝ дъх влезе в мозъка му – преди вас имаше още няколко…

– Моля? – ето че пак можа да каже само това

– Е да – изсмя се тя – имаше един Капитан далечно плаване. Отсъстваше половин година и когато се върнеше… хмм как да го кажа…

– Не искам да слушам – изписка неестествено той

– Оо, миличък – поклати глава старицата – прекалено си чувствителен.

– Ще тръгвам. Благодаря за супата.

Тя се изсмя и не го спря.

Обикаля улиците до сутринта. Куфарът дрънчеше след него с разбитите си колела. Легна на една пейка и натъпка якето под главата си.

Постепенно паркът се изпълни с шумна тълпа. Даниел, изморен от дългата нощ спеше на пейката, хората минаваха и със сигурност го мислеха за скитник. Усети, че някой го разтърсва, странно, наричаше го с името му, после познат женски глас каза ставай вече миличък  

Отвори очи и бавно изплува от съня. Лидия се движеше в стаята облечена с нещо полупрозрачно…нощница? чехлите ѝ се суркаха по пода и Даниел потръпна отвратен. Огледа се безпомощно – беше преспал в леглото ѝ, завивките до него бяха намачкани, а върху възглавницата лъщеше залепен дълъг сив косъм. Ужасен изпъшка и тя се обърна към него. Устните ѝ се разтегнаха в усмивка, беше си сложила червило за Бога

– Най – накрая се събуди! – тембърът ѝ го подразни неимоверно – Имаме годишнина, забрави ли? 45 години брак, кой би повярвал, а, Даниел, помниш ли когато се запознахме, ти беше едва на 30, извънредно красив, чакаше ме всяка сутрин с букет теменужки, чудех се къде намираш…

Гласът ѝ се загуби в коридора, после се върна обратно, но той вече не я слушаше. Отметна завивката и ставите му изпукаха. Мда…