Една малка банална история с котка/Ава Тулипина

В началото, когато се изнесе от пренаселения дом на родителите си и заживя сама в тясната, но толкова приятна според собствените ѝ усещания квартира, се чувстваше прекрасно. Сутрин се събуждаше в пълна тишина и ако не трябваше да ходи в университета и на работа – помагаше в една книжарница и работеше през ден – можеше да се излежава с часове и да гледа как слънцето пълзи по тавана.

Първите две години изминаха в именно такива дребни удоволствия – наслаждаваше се на спокойствието, не пазаруваше и почти не се хранеше, радостна от факта, че не чува огорчения глас на майка си – пак не си яла нищо за бога, ще умреш от слабост, Калино, рядко излизаше, в свободното си време четеше по цял ден, а понякога и през нощта и наистина се чувстваше в хармония и щастие.

Започна да се самоубеждава как човек може да живее абсолютно сам и дори изгради собствена философия, която гласеше : За да развиеш всички качества на личността си, трябва да се пазиш на всяка цена от измамните наклонности, които сърцето внушава на разума от любов или желание за съпричастност. Тези неща са за слабите, казваше на глас в огледалото и заравяше глава в книгите.

Харесваше ѝ да мисли за себе си като за независима от общото статукво. Радваше се, че не ѝ се налага да се грижи за някой, който ще отнема от безценното ѝ време и се опияняваше от факта, че е господар на подредения си живот.

Един ден на етажа, в дъното на коридора се появи котка. Жалното ѝ мяукане събуди Калина и тя любопитно отвори външната врата. Малка бяла котка, котенце всъщност, стоеше свито и я поглеждаше със страх. Пусна го вътре, защото това мяукане ѝ пречеше да спи, като се наложи да го примами с парче хляб и нежен глас.

В хладилника нямаше мляко, нито риба, или каквото там ядат котките и тя хукна да пазарува. Върна се с торба пълна с храна – малки консерви за него и сладкиш с череши за нея, защото гладът я връхлетя изведнъж, докато обикаляше в супермаркета. В следващите дни грижите по малкия котарак я обсебиха неусетно. Първо, цял ден мисли какво име да му даде, като се люшкаше между гръмките Айнщайн и Гагарин или пък простичките Люк и Мърк. Измисли му име чак на третия ден. Нарече го Синеок Красавец и в игрите си с него/а, и нека не забравяме да споменем онази нощ, когато ѝ се стори, че е болен и не спа до сутринта, а после още в зори го заведе на ветеринар/, изостави всички идеи за живот в самота. Самотата е за слабите, Синеок Красавецо – казваше му, докато той се протягаше върху завивките ѝ.

Бързаше да се прибере след лекции и още от улицата го виждаше, защото той я чакаше, качен на прозореца, което много я разсмиваше и умиляваше, а когато разказа за него на едно от момичетата в курса по литература и тя пожела да дойде на гости, беше най – забавният следобед от много време насам.

– Синеок Красавецо – каза му най – сериозно вчера сутринта – знаеш ли, че онзи симпатичен ветеринар ме покани на среща? Има същите сини очи като теб.

Неусетно се случи така, че нямаше време да мисли за нещата от живота и да създава философия, защото добрите теории за живота се раждат в самия живот и никога извън него, а в дивото препускане на дните, човек намира смисъл, само когато забрави за себе си.

Днес дъщеря ѝ, високомерно вирнала нос се изнасяше от вкъщи, а Калина тичаше след нея и се опитваше да пъхне в чантата ѝ сандвич мърморейки – ще умреш от глад, Свилено.

– Да си вземеш котка един ден – опита да я погали по косата.

– Мамо, полудя ли – дъщеря ѝ се разсмя – искам да съм сама. Нямам нужда от никой. Любов, грижа за друг, не. Тези неща са за слабите.

– Знам, знам – поклати глава Калина – хайде, качвай се в колата, баща ти те чака.

Завъртя се към къщи, за да скрие сълзите си и пред портата видя малка бяла котка.

Взе я на ръце и се обърна да махне с ръка за довиждане. Дъщеря ѝ гледаше напред към бъдещето си и не я видя, но на шофьорското място прозорецът се отвори и две сини очи я погледнаха усмихнато:

– Изчакай ме да измислим името заедно.

– Вече знам как ще се казва – каза Калина

– Как?

– Кръговрат – засмя се тя и влезе в къщата.