Три стихотворения от Лорд Байрон

Тя иде като нощ красива

със чисти звездни небеса.

В лика й лъч и мрак разкриват

най-нежните си чудеса;

не като ден лъчи разлива —

като предутринна роса.

Ако отнемем от лъчите,

ще се загуби чарът прост,

който изгрява във очите

изпод къдрици-абанос,

където често пъти скрит е

невинен порив, мил въпрос.

И кротки, но красноречиви

по устните и по челото

се гонят блясъците живи

на дух, отдаден на доброто,

на чувства и на ум, щастливи

в единството си с Естеството.

1814

***

Надпис на чаша от череп

Че от човек съм, забрави

и само череп в мен съзирай;

като от живите глави

от него глупост не извира.

И пих, и любих, но умрях.

Вземи ме от земята черна,

налей! От теб не ме е страх —

нали ме е целувал червей?

Наместо да го храня аз,

бих предпочел във мен да свети

не мърша, а в тържествен час

напитката на боговете.

Где с ум блестях, пак там дано

на вас придавам блясък днеска…

Какво по-висше от вино

ума ни може да замести?

До дъно ти ме пресуши!

И тебе някой ще изрие

и със смъртта ще се сдружи,

от черепа ти за да пие.

Защо пък не? В живота къс,

щом жалки са главите наши,

то вместо да изгниват в пръст,

Защо пък да не станат чаши?

1808

***

Видях те плачеща — сълзата

в очите ти просветна.

Тъй сутрин рони се росата

лилава, дъгоцветна.

Видях те весела — сапфира

в миг стана сивкав камък.

Пред блясъка ти тук умира

и неговият пламък.

Тъй слънцето зад облак вечер

във багри го облива,

макар че мракът иде вече,

но все не го закрива.

Ти също мъка и страдание

с усмивка отклоняваш,

с невидимото си сияние

сърцето облекчаваш.