Тук можете да прочетете втория финал на разказа, публикуван в сборника „неВЕРОЯТНИ
ИСТОРИИ“
Мислех, че е нормално мъжът ти да се напие в първата брачна нощ. От радост, от вълнение, от емоция …
Всъщност историята не започва така.
Бяхме идеалното семейство и живеехме в малък град. Аз – красива, елегантна, дори в някакъв смисъл изискана, перфектна майка на две възпитани и кротки деца. Той – мъжът, с когото избягах в деня на годежа си.
В малкия град, Хелена, ничий живот не е самостоятелна история, а сборник от съдби, които се пресичат по улиците му. Винаги ще има хора, които ще са в твоя живот. Ще искаш да ги отстраниш, но няма да можеш. Не забравяй никога, че ти живееш в малък град. Това ми каза майка ми на сутринта след онази нощ. Не ме упрекна за срама, нито за похарчените пари, не ме попита защо и как, кога ми хрумна тази дивотия. Неодобрението се бе впило в насечените ѝ думи, в изпразнения поглед, в изпънатия повече от всякога гръб и в начина, по който не гледаше баща ми в очите… Можех да видя ръцете, които лежат спокойно на скута й, сякаш позира за семейна снимка. Кокът ѝ е изряден, но въпреки това през минута го приглажда с дългите си пръсти. Можех да чуя как изрича Ти си виновен, ти ни върна тук, в тази ужасна страна, в тази дупка. Ти разби живота на дъщеря ни! и как той ѝ отговаря: Не се гневи, мила, не се вълнувай, вредно е за здравето ти. Важно е тя да бъде щастлива. Нали?
Важно е ТЯ да бъде щастлива. Важно е Хелена да бъде щастлива.
Можеше да бъда Ана, или Мария, или Ивана. Или Елена. Какво ѝ е на Елена? Елена звучи щастливо, Катерина звучи щастливо, Цветана звучи щастливо. А аз– Хелена. Хей, Елена… Всъщност, предложили на нашите да ми сменят името на Елена, когато подали заявленията за местни документи. Да е по-тукашно, пояснила служителката в общината, да не я бъркат. Майка ми подскочила тогава.
„Колко Хелени имате записани?“ – попитала, но всъщност аз знам, че направо се е пресегнала да вземе книгата, в която са нанасяли имената ни.
„Една – прошепнала служителката. – Вашата“.
„Значи, ако е като другите, няма да я бъркат, а ако е единствена, ще я бъркат? Що за профанска логика е това?“
Профанска – точно тази дума използвала моята майка Костадина. Тя, която не бе работила и един ден през съзнателния и несъзнателния си живот, умееше да внуши на другите усещането, че са дребни, невзрачни, безлични…профани.
А аз просто бях различна – от името до корените на ситно къдравата си коса и през записания в паспорта ми град на раждане – Виена. Някъде другаде, чужденка по произход, влязла в страната на осем.
***
– Ти чужденка ли си? – Отключвах портата на двора ни, когато гласът му ме обгърна и ме обърна. С единия крак беше стъпил на асфалта, но другият все още бе на педала, сякаш готов да натисне и да продължи. Обаче останалото му тяло бе изцяло насочено към мен. За части от секундата отбелязах, че определено е по-голям от мен, но с излъчване на момче, че обувките му са мръсни и може би там над петата са малко скъсани, че за сметка на това панталонът е чист и дори с ръб. Ризата също.
– Не! – отговорих троснато и завъртях ключа, който леко заяде и портата не помръдна. Може би всяка история – хубава или не, започва с врата – истинска или не. А може би всяка врата крие история – хубава или не.
– Прекалено красива си, за да си местна – изрече го напълно сериозно, ключът ли заяжда?
– Ъхъ – смънках и яростно натиснах дървото с хълбок, все едно възнамерявах да вляза през него.
– Да ти помогна ?
– Не! – сама се учудих, когато гласът ми се разнесе из тясната уличка. Непознатият се усмихна, допря два пръста на слепоочието си и подкара велосипеда си.
На следващия ден намерих в дупка на оградата букет полски цветя, бяха загънати в амбалажна хартия, но завързани с панделка. Нямаше бележка. Бележката се появи след това.
Ако дойдеш в 7 под стария бук зад кметството, ще ти покажа на кое цвете ми напомняш. Ако не дойдеш, ще се наложи да го откъсна, макар че е единствено.
Ще ме чуете да твърдя, че нямам никаква представа как се случи това между нас, че изобщо не съм осъзнавала, че дори не съм го искала. Не е вярно. Нищо от това не е истина. Още от първия миг, в който гласът му ме обърна към себе си и още преди да отключа и да си вляза в двора, всяка клетката от тялото ми усещаше, че това ще е ТОЙ. Никога не съм вярвала, че съществуват случайности.
Голяма грешка.
Цветето наистина беше едно и поразително много приличаше на еделвайс.
– Не е възможно да е еделвайс – казах, след като внимателно го огледах от всички страни. Малка бяла звезда, нежна и загадъчна, кацнала върху суровата сива земя като бяла целувка от небето. Нежните му мъхести листенца като че бяха покрити с фина кадифена мъгла и образуваха цветче с пет или шест върха, всяко едно прегърнало другото, събрани в съвършен баланс. Центърът сияеше в меко златисто-бежово.
– Като малко сърце, което напомня, че в самотата на висините животът може да бъде едновременно крехък и непоклатим – той приклекна до мен, без да ме докосва. Погледите ни се срещнаха върху листата.
– Не е възможно да е еделвайс – повторих, опитвайки се да звуча като човек, дошъл на среща единствено от ботанически подбуди, – той расте нависоко, по скалите… на ръба на света. Откъде го взе?
Смехът му започваше от ъгълчетата на очите, плъзна се по раменете ми, полази по гръбнака ми и завибрира наоколо.
– Смяташ, че съм способен да преместя цвете от върха на света в прахоляка на града, това ми харесва! Знаеш ли – еделвайсът пази тайните на вечността или поне така твърди баба ми.
Вкара ли баба си в разговора, значи не просто си говорите, манипулира те.
Н о в този точно момент, аз поддадох:
– О, баба ти трябва да е интересна жена.
– Тя умря. Между другото – аз съм Никола. Приятелите ме наричат Нико.
– Нико… – не протегнах ръка, а чисто протоколно изрекох – аз съм…
– Хелена…знам. Аз ще те наричам Хелена. Винаги.
Но излъга. Рядко ме наричаше Хелена. Първо бях цвете мое, после любов, после жена ми, после „Ей… ти“, но като че долна пачавра му допадна най-много. Трябваше, трябваше още когато ми говореше за ветровете, за зимата и за студа, да му кажа – не, имаш грешка, аз не съм това цвете. Не приличам дори. Нищо бяло няма у мен и нищо устойчиво. На завет съм расла и на ниско, до река съм родена. До голяма река. Гледах я как тече и си мислех, че искам да съм като нея – да минавам всеки ден от различни места и да не спирам. Да срещам различни хора, да си говорим. Да съм силна и да поглъщам всеки, който реши да ми се надсмее или да го прегръщам, според времето. Никога не съм се възприемала като цвете на скала. Та аз дори не мога да гледам отвисоко. Трябваше, трябваше още тогава да се спра, да помисля, да чуя думите, а не само онази дрезгавост в гласа му, която до ден днешен кара сърцето ми да се стяга и стомахът ми да се разлива най-непремерено. Трябваше да заподозра, че няма как тия думи, дето ми ги нареждаше, да са негови, прекалено захаросани, прекалено никакви. Ама ей на – не заподозрях.
На родителите си казвах, че отивам до библиотеката, до галерията, да се разходя в градската градина, просто да повървя… Върви, моето момиче, върви, усмихваше се тате одобрително и ми пъхаше пари в ръката. Да съм си купела нещо, ако си харесам. Не бях лишавана. От нищо. Никога. Майка ми обикновено ме следеше зорко, но сега не забелязваше промяната у мен. Ако не бях толкова хлътнала, щях да разбера, че нещо планира. Толкова много бързах да ида при него. При Нико. Качваше ме отпред на колелото и отивахме в подножието на планината. Чак до еделвайсите не стигахме, но доста цветя унищожи любовта ни. Прибирах сияещата си същност в бащиния дом и прекроявах мислено стаята си. Голяма е, колкото две, с малко преддверие и ниша за четене. Ето тук ще сложим с Нико голяма спалня и по-голям гардероб, та да има място и за неговите неща. Той няма много, но работи и ще има. В другия ъгъл, при тоалетката, ще поставим бюро и стол. Защото Никола работи в счетоводна кантора и често взима книжа у дома. А може и в предверието кабинет да му направим. Той ще си каже. Долният етаж е празен, за гости подготвен. Може нашите да слязат там, а горе да си го направим цялото наше. Мое и на Нико.
Бях се зареяла през терасата и си представях къде ще обособим детска стая, защото искахме поне две деца, според Нико дори пет, и задължително първото – момче. Точно тогава си появи майка ми и седна до мен на ратановото канапе.
– Хелена, – каза – ти вече си на седемнайсет, след някой друг месец ще станеш на осемнайсет и училището ще свърши.
Все едно не знаех на колко съм, та се налагаше тя да ми го каже. Напременно трябва да получиш университетско образование! При тази мисъл стомахът ми се сви. За да уча, трябваше да замина за друг град, тук университети няма. Но може да заминем заедно с Нико – аз ще запиша и той ще запише. Умен е, ще си вземе образованието…
Гласът на майка ми пропълзя през мислите ми, хвана ме за раменете и ме разтресе. Нямаше да се наложи да заминавам за друг град с Нико, защото, оказа се, майка ми ми беше намерила съпруг. Михаил – изгодна партия, син на местен адвокат. Заможен, благонадежден, успешен. Заможен. Много. Така каза майка ми и поясни, че с родителите му ще дойдат на вечеря, да съм се подготвела съответно.
Обикновено тази част от историята не я разказвам, тя не е интересна за никого. Не е интересно и как на другия ден посрещнахме гостите. Баща ми – както обичайно тих и усмихнат, майка ми – необичайно шумна и с кок, стегнат по-силно отвсякога, и аз – в пищна кадифена червена рокля и разпуснати черни коси. Бяха ме настанили точно срещу Михаил. На двайсет и пет тогава, русоляв и с пепелявата кожа на човек, който прекарва деня си на закрито. Гръцката му жилка бе оставила отпечатък върху цялата му фигура, която подсказваше, че скоро младият мъж ще се превърне в баща си – с олисяваща коса, червендалесто лице и отпуснат колан. Не като Нико. Моят Нико бе точно обратното на Михаил. Когато слизаше от колелото, виждах как мускулите му помръдват. Когато го прегръщах, усещах, че тези ръце, тези гърди, тези рамене, могат да понесат цялата мен и всичко, което нося. Гледах другия, бозавия мъж срещу мен, синята му вратовръзка, ниско изрязаните му нокти, масивния пръстен на безименния пръст на лявата ръка и се питах – може ли да кара колело този човек и виждал ли е някога еделвайс? Не е, отговарях си и на другия ден заявих категорично – не, мамо, няма да се омъжа за този човек, няма да се омъжа за Михаил, но тя вече бе уредила годежа. Тичаше, организираше, претапицираше. Смени завесите, смени килимите, смени мечтите ми.
А аз казах на Нико да ме чака под прозореца точно в осем.
Точно от тук започва разказът ми.
Как майка ми посреща онези дето идват да ме „вземат“. Аз съм спалнята си и чувам как се смеят. Чувам как госпожа Костадина казва, че съм малко притеснена. Чувам как адвокатшата отговаря, че е нормално, и тя е била така в годежния си ден. Че на младите ще им е нужно време, но Хелена ще се чувства добре у нас. Отделили сме им цял етаж. Ето този момент, тези думи, решиха всичко. Преди това имах леки колебания дали просто не трябва да отида и честно да кажа: „Михаил, не искам да се омъжа за теб, извинявай. Но аз обичам Нико, ще се омъжа за него, ще живеем в тази къща, на този етаж. Ще имаме две деца, а може и пет, и първото ще е момче…“.
Не го казвам, надигам полите на роклята си – като на филм ми е този спомен – захващам пищния плат с безопасна игла, отварям прозореца и спускам въжето, което Нико ми даде предишния ден. Завържи го някъде здраво, ми каза. Завързах го за крака на гардероба. Тежък, масивен, пълен, надявам се да издържи. И издържа. Спускам се. Зад гърба ми някой тропа по вратата. Хелена, добре ли си, хората чакат. Момчето те чака.
Така е. Чака ме моето си момче, Никола, на колелото, метва ме на рамката и ме отвежда у тях.
Когато бях малка, майка ми разказваше приказка за принцеса, на която ѝ било скучно в двореца и решила да се разходи надалече. Вървяла, вървяла и постепенно се загубила. Смрачило се и в тъмнината видяла мъждукаща светлинка. Когато се доближила, различила къща. Всъщност къщурка. Почукала и ѝ отворили. Светлината и вътре била слаба, жълтеникава, хвърляща сенки прилични на стари чудовища. Стаята била една, малка и ужасно тясна. Принцесата не виждала къде може да седне, но и никой не ѝ отстъпил мястото си. Храна нямало, но след вечеря я накарали да измие чиниите. Със студена вода, така завършваше разказа си майка ми и на въпроса ми „каква вечеря, нали нямало храна“ стискаше устни презрително.
Спомних си за тази приказка, когато се озовах в дома на Нико. В къщата се влизаше директно от калната улица. Подът беше застлан с износени и на места прокъсани пътеки, около ниска маса се беше настанило семейството на любимия ми – майка, баща и още деца. Не ги броих, прекалено ми се сториха. Всъщност Никола беше най-големият от шестима братя, имали и една сестра, „но нея успяхме да разкараме. Оженихме я“, поясни бащата, докато жадно отпиваше от чашата си.
– Омъжихте я – не знам защо, така ми дойде отвътре, не съм имала за конкретна цел да поправям някого, изплъзна ми се, но точно в този момент видях очите на Нико различни. И сякаш пръстите му стиснаха по-здраво ръката ми. Дори леко изохках. Тогава помислих, че ме окуражава да не се тревожа, да се успокоя. Че сме у дома. Да се чувствам в неговия дом като в свой.
Никога не се почувствах така. Още на следващата сутрин дойде тате. Чудех се как е разбрал къде съм, как ме е намерил. След години ми каза. Свекър ми, бащата на Никола, отишъл рано-рано в дома на родителите ми, майка и татко не били мигнали цялата нощ и само въжето на прозореца ги спряло да хукнат към полицията. Как я мислели те тая работа, не му стигали неговите, а и аз съм му се натресла, размахал пръст свекърът. Къде ми била зестрата, какво са щели да дадат нашите, попитал. Дадоха, не за да му затворят устата, а за да няма публични скандали, да е по-спокойно… и си ме прибраха, всъщност прибраха ни.
Важно е ТИ да бъдеш щастлива, детето ми. Така каза баща ми, а майка ми изрече онова за малките градове и как изборът си е мой, но точно такава глупост от мен не е очаквала. Може би ѝ е в кръвта, също промърмори, но не към мен, а към баща ми, а той точно в този момент, съвсем нетипично за него, се разбъбри с Никола. Да му покажел къщата, да го настанял. Все едно е някакво пиколо. Да настанял онзи, който отмъкна дъщеря му, който го вкара в устите на хората, който, освен едни мръсни обувки и колело със спукана гума, друго не можеше да предложи. А Нико към масата го дърпаше да сипел по едно.
– Сипи, Дина, от коняка сипи, така или иначе снощи неначенат остана – каза баща ми, но майка ми се врътна и излезе от стаята. Така щеше да излиза всеки път, когато видеше Никола, седнал на маса и пред него чаша с напитка. Което означава – почти винаги.
***
Мислех, че е нормално мъжът ти да се напие в първата брачна нощ. От радост, от вълнение, от емоция. В нашето семейство алкохолът стоеше подреден в отделен шкаф. Беше в изобилие и количеството му никога не намаляваше. Защото бе предназначен за специални случаи. Израстнах в дом, в който специалните случаи, свързани с напиване, не съществуваха. Обикновено напитките се сервираха в малки чаши, в малки количества и се пиеха бавно и протяжно, гарнирани с дълги разговори и обилна храна. Затова, когато видях Никола да налива пълна водна чаша с концентрат и да я изпива, възкликнах спонтанно:
– Това не е вода! Ще се отровиш!
– Кой е луд да пие вода, докато разполага с първокласна водка – каза той, без да ме погледне, докато си наливаше втора чаша. От онзи шкаф, на нашите.
Никола не беше глупав, но не беше и помощник-счетоводител, както ми бе казал в началото. В действителност изкарваше прехраната си като момче за поръчки – обикаляше по кантори и магазини и разнасяше разни неща, които му даваха. Случи се на няколко пъти да загуби важни документи, та постепенно някои от сериозните клиенти в града започнаха да отказват услугите му. Пари категорично отказваха през него да минават. Защото като влезе в кръчмата, се забравя. Не ми отне време да науча за тази страст на съпруга си. Нашите ни освободиха етажа и го освободиха от необходимостта спазва приличие. Прибираше се доста след времето за вечеря, целуваше ме с дъх, от който ми се догаждаше и шептеше, мляскайки ухото ми: Обичам те повече от всичко на света! Не, Никола, не, обичаш пиенето повече от всичко на света. Да седнеш на масата сред ония тебеподобни и да поръчваш. Не да пийнеш чаша-две, за да изгониш напрежението, не за да споделиш добра напитка в добра компания. Който и да е, които и да са, да се олеят с алкохол до безпаметност и той да черпи.
Как позволи да се омъжи за този бедняк?! Какъв баща си ти, какъв мъж си ти?!
Но, Дина, важното е Хелена да бъде щастлива, нали, мила моя? Момчето е добро, просто… лош късмет. Ние ще помагаме, нали, мила моя, нали…
Ти наистина си изключително наивен. Не, Димо, ти си сляп! Сляп до идиотизъм.
Толкова много мразех мама да е права! Толкова много, че я намразих още повече. Тя искаше да развали семейството ми, си казвах, да попречи на любовта ни. Заради нея Никола не се прибира у дома, а ходи по онези кръчми с онези хора. Защото тази къща е пропита със снобизма на жената, която ме е родила, с нейните предразсъдъци и ограничения. Няма нужда да я чуваш какво казва, достатъчен е погледът й, начинът, по който притиска челото в основата на веждите си, когато ни види заедно, лекото накланяне на главата, когато срещне съпруга ми на двора, движението, с което изчиства невидимите прашинки от дрехата си, щом мине покрай колелото му, облегнато на стената, лекото сбърчване на носа щом влезе в дневната ни.
– Тук смърди, Хелена! На безнадеждност…
Ненавиждах упрека, който излъчваше цялото ѝ същество до степен, че всячески избягвах да я срещам. За разговори изобщо не можеше да става въпрос, бяха ми достатъчни подмятанията мимоходом и безмълвните назидания. Затова не ѝ споделих, че очаквам дете, не ѝ споделих и когато Никола ме удари за пръв път.
***
Бях оставила вратата полуоткрехната, защото не исках да тропа, когато се прибере. Полегнала на дивана в полутъмната дневна, скрита между сенките на падащите от прозореца завеси, с ръка върху наедрялото си коремче си представях как ще поставя дланта му върху моята, за да го почувстваме заедно. Бяхме създали живот, истински и той се обаждаше от утробата ми. Влезе тромаво – лицето му бе зачервено, а в очите му се четеше нещо непознато, далечно. Без да каже и дума се приближи, дъхът му носеше горчив аромат на евтин алкохол.
– Следиш ли ме, а? – изсъска. – Вече започна и да ме следиш.
За миг мракът сякаш се сгъсти и изпълни стаята като вакуум, който не позволява дишане.
– Неее, чакаме те, за да…. – изправих се със смесица от изненада и страх. Точно когато понечих да довърша – чакаме те с бебето, за да ти кажем „здравей“, ръката му се изви във въздуха. Ударът, макар и да не беше силен, ме отхвърли към стената. Не очаквах и загубих равновесие като в подсъзнанието ми прехвърча мисълта „ще го нараня, ще нараня бебето ми“. В последния момент протегнах ръка и се хванах за ръба на дивана.
Никола ме отмести и влезе в спалнята.
След този случай започнах да се гримирам, старателно и дълго. Правя го и днес, не защото имам нужда, дава ми сигурност. Има нещо успокоително в цветовете, които оформят чертите ми според това как се чувствам. В началото ми беше трудно, затова, за всеки случай, слагах слънчеви очила. Хората смятаха, че няма нищо ненормално една бременна да носи слънчеви очила, дори когато вали. Хормони, какво да правиш.
Истински ме наби обаче, когато се прибрахме от родилното. Малкото ни момиченце спеше спокойно в розовата си люлка, родителите ми ни бяха оставили да си почиваме, неговите така и не се появиха. Оправях възглавницата на леглото си, когато ритникът отзад ме изпрати на пода. Директно. Паднах по очи и челото ми потъна в мекия килим.
– Не си научи урока а, пачавро! – За пръв път ме нарече така. – МОМЧЕ! Първото дете трябваше да бъде момче, нали така ми обеща, лъжкиньо мръсна.
Дъхът на Никола вонеше, а пръстите му се оплетоха в къдръците ми. Изправи ме с едно рязко дръпване, юмрукът му улучи скулата ми, с другата си ръка сграбчи гърдите ми, чух как раздира плата, раздира плътта.
– Боли… – изшептях, но вътрешно бях благодарна, че гневът му е насочен върху мен, нека ме удря, аз ще понеса, само да не докосва детето. За пръв път изпитах панически страх за друг. Не страх, ужас, безпомощен ужас. Чувството, че можеш да убиеш, но същевременно не си способна да направиш нищо. Стоях парализирана, ударите му се сипеха върху мен, после притихна. За секунди реших, че свърши, след което той изкрещя.
– Ти ще ми родиш момче, пачавро! – и влезе в мен. Болката бе неописуема, вътрешностите ми, все още жива рана след скорошното раждане, се съпротивляваха, душата ми се съпротивляваше, ръцете ми се бореха с тежкото му тяло, дланта му затискаше устата ми.
– Гледай ме, гледай ме, мръсницо, и запомни – аз ВИНАГИ получавам това, което искам!
Получи син няколко години по-късно, когато вече бях постигнала съвършенство в грима. Колкото по-често ме удряше, толкова по-красива ме вижда другите, по-елегантна, по-съвършена. Винаги си издокарана като принцеса – чувах го често от най-различни хора. Абсолютно несъществени за живота ми. В магазина, в пощата, при фризьорката. Шивачката ми бе винаги на разположение с най-добрите платове и най-актуалните линии.
Тя шиеше,
той биеше,
аз се контех.
Когато Никола се роди, съпругът ми, Никола – старши, като че ли се поуспокои. Не той даде името на сина ни, аз го направих. Тогава казах, че това е моят подарък за него, а днес знам – това беше моят страх от него. Просех индулгенции, молех се, жадувах. Но Дина, дъщеря ни, искаше непрекъснато да гушка малкото си братче и спокойствието приключи.
– Разкарай я от сина ми, защото не отговарям…
Как се обяснява на петгодишно момиченце, че баща му го мрази? Как го предупреждаваш, че е опасно да обича брат си. Как научаваш дете да предугажда беса на по-силния и да се пази? Никак. Аз трябваше да се погрижа дъщеря ми да бъде в безопасност. Майката поема вината и болката, тя довежда живот и е длъжна да го опази по всякакъв начин. Затова предадох своята дъщеря на своята майка. Изморена съм, не се справям, казах, нямам сили да се занимавам и с двамата. Малкият изпива цялата ми енергия. Вземи я при теб.
– Как успях да те възпитам толкова безхарактерна, Хелена, как?!
Но ето, дадох ѝ шанс да поправи грешката си. Малката Дина имаше моите черни коси, своите си котешко жълти очи и по нищо не приличаше на Никола. С което той започна да оправдава гнева си.
– Момичето не е мое, нали, пачавро? Затова го даде на майка си, за да я виждам рядко и да не ме приема като баща. Какво я учиш – че съм някакъв случаен, дето те е взел по милост, а ти се се таковала с адвокатчета и други. Някакъв баламурник, който ти се върза на въдицата?
На другия ден слагах очилата и отивах при шивачката.
***
Беше вторник. Ден, в който Никола обичайно се прибираше след полунощ. Събирам се с приятели, традиция, какво? Нищо. В понеделник вечерта ме преби, след което заспа върху ми с нож в ръка. Това беше последната му приумица. Взимаше най-големия кухненски нож, онзи, с който обезкостявах пържолите и го допираше върху гърлото ми, докато задоволяваше плътските си нужди. Понякога натискаше с върха.
Във вторник сутринта нанесох два слоя фон дьо тен, изтеглих плътна очна линия на клепачите и дооформих линията с опушени сенки. Облякох костюма си от розово букле – чисто нов впрочем, оставих косата си да се спуска по раменете, завързах копринено шалче на врата и сложих очила.
– Мамо, моля, гледай и Никола днес, защото отивам до града. По работа.
Тя повдигна безмълвно вежди, огледа ме. Стори ми се, че съзрях отдавна загубено одобрение да просветва в зениците й. Само за миг, после хвана малкия за ръка и го въведе в нейния хол. Не попита „до кой град“, „по каква работа, та ти не работиш“, „каза ли на мъжа си“. Нито дума, взе детето за ръка и ме дари със секунда одобрение. Баща ми се показа зад нея и бутна няколко банкноти в ръцете ми.
– В случай, че не ти стигнат.
Съществува някаква специална връзка между бащите и дъщерите. Така съм мислела винаги, мисля го и днес, въпреки че точно в онези години в мислите ми цареше предимно страх, хаос и единствено ясно се открояваше „трябва да направя нещо“. Между добрите бащи и техните всякакви дъщери. Моят баща беше добър, дори прекалено добър. Вярваше на хората и способността им да бъдат добри, въпреки обстоятелствата. С обстоятелствата обясняваше всичко. Беше се родил така – добър и великодушен, готов винаги да помогне, винаги да прости. И способен да се постави на мястото на другия. Към днешна дата смятам, че трябваше да му кажа още в началото. Още след първия шамар. Трябваше да му разкажа всичко. Вероятно щях да спестя много и на себе си, и на тях, и на Никола, ако щеш. Трябваше да го направя, защото всяко момиче заслужава да има добър баща и моята малка дъщеря – също. Всеки път, когато Никола вдигаше ръка над черните ѝ къдрици, болката ме убиваше отвътре. Този баща ли заслужаваше, защо ѝ го причинявах?! Но госпожа Костадина ме беше научила, че една истинска дама изглежда слаба, но всъщност трябва да бъде силна. Една истинска дама не позволява обществото да разполага с живота й. Не ми беше казала обаче, че родители и общество не са едно и също нещо. И за родителите една дама е просто тяхното малко момиченце, чието щастие е най-важно. Но преди всичко е най-важен животът й.
Случилото се през онзи вторник и сега, толкова години по-късно, минава през очите ми като лента, като кратък филм, в който аз не участвам, аз съм страничния наблюдател:
***
В купето сме само аз и една жена с момченце.
– Мамо, защо тази леличка е с очила, тук е тъмно?
– Госпожа, миличък, госпожа – поправя го майка му и ми се усмихва извинително. Аз също се усмихвам. Момченцето е малко по-голямо от нашия Никола. Може би на четири. Очичките му светкат щастливо.
– Пък, госпожо, ние отиваме при татко. Моят татко работи в столицата и ми е купил камион. И е много добър, и много го обичам.
Гласчето му прониква вътре в мен и разбърква мечтите ми, припомня ми как си представях аз тази моя любов. Как си представях тоя мой живот с това мое семейство и как моето малко момченце, когато види баща си, първо отстъпва назад. Защото съпругът ми сина си не удря, но не се крие, когато удря мен – момченцата трябва да знаят от малки, че жените са мръсници и пачаври.
Когато вратата на магазина се затваря зад гърба ми, гласът на детето от влака вече има личицето на моя Никола.
Очилата ми са нови, с плътна лилава рамка и линия котешко око, извиват се към веждата така, че акцентът е златното лого, не веждата. Не се виждат и очите ми и никой не може да прочете мечтите, които протичат из тях в този момент. Стъклата са тъмни, затова едва различавам разликата в цевите. Младият мъж дори не ме поглежда, знае кой ме изпраща, заключил е вратата зад гърба ми и механично нарежда на металния плот различни оръжия, а аз повтарям нека да е малко, но да стреля точно… и ако може – още патрони. Бях си измислила цяла история защо ми е оръжието, беше интересна, как съпругът ми е ловец или още повече – колекционер е, и искам да му направя подарък. Тръгвам да я разказвам, но осъзнавам, че на него му е все тая за какво ми е оръжието, интересуват го само парите, а аз пари имам, с тези от баща ми вече съм напълно спокойна.
Знам, че вече нямам избор – или ще използвам покупката си, или…
– Госпожо? – чувам сякаш в просъница и се сепвам.
– Не стигат ли?
– Не, напълно достатъчно са, дори повече от необходимото – казва все така индиферентно и ми подава банкнотите обратно.
– Ама, не можем ли да направим нещо? – питам и усещам как по пудрата ми плъзват вадички. Не може да съм дошла напразно, не може да няма изход. Не може. Аз по принцип не плача, но има моменти в живота, когато сълзите не са под твоя контрол. Тогава те хукват издайнически по цялото ти същество, за да ти дадат възможност да дишаш, да освободят място за още, да те изчистят или просто да си поревеш.
И седя там, пред тезгяха с оръжия, в розовия си изряден костюм и красива черна коса и плача.
– Не можем ли да направим нещо, МОЛЯ? – изхълцвам.
– Не, НИЕ не можем – казва продавачът на оръжия и за пръв път ме поглежда в очилата. – ВИЕ можете. Впрочем – майка ми имаше подобен модел очила, с тях я изпратихме.
Той ми подава опакованата кутия.
– Ще си прецените дали да сложите панделка… на подаръка.
***/втори финал/
-Убихте ли го? – въпросът дойде някъде от дъното на стаята – Убихте ли негодника? Застреляхте го, нали, и после го заровихте в градината? Майка ви ви помогна, нали? Или…тя го уби? Баща ви… той ли го уби? КОЙ го уби?
Жената, която беше спряла разказа си за секунда, вдигна ръка и приглади сив кичур, отскубнал се от иначе изрядния ѝ кок. Понечи да отговори, но мъжки глас накара всички да се отклонят поглед от нея.
– Аз го убих – беше около седемдесетгодишен, елегантен и с изпънат гръб. Познаваха го като “счетоводителя”. За разлика от разказвачката, която идваше за пръв път, той често посещаваше сбирките на клуба. Обикновено мълчеше.
– Помня онази вечер кристално ясно – очите на мъжа обходиха присъстващите и след това леко ги притвори. – извикаха ме в деловодството и ми връчиха заповедта за освобождаване. Не от след месец, не от утре, трябваше да напусна веднага. Пиех и псувах, псувах и пиех и когато вкъщи я видях – седнала на креслото в хола, сложила ръце на скута си – дори не беше облякла нощницата си, чакаше ме. Побеснях още повече. Започнах да крещя, да я обиждам. Тя мълчеше. Явно гласът ми беше събудил цялата къща, защото от някъде се появи Никола, нашият син. „Какво ме гледаш тъпачко“, крещях аз. „Ти си тъпа, мамо“ – пригласяше ми малкият. „Какво ме гледаш като животно, кажи нещо!“ , „Мама е животно. Тъпа мама, тъпа мама!“. „Недей така, миличък“ – каза го на детето, мило и нежно и то излезе от стаята. „Млъкни, не виждаш ли, че те копира, не съсипвай и неговия живот!“. Тази никаквица ми нареждаше как да говоря със сина си, представяте ли си. „Правя го мъж, пачавро!“. „Ти не си мъж.“ – можех физически да усетя презрението ѝ. Тя, жената, която трябваше да ми се подчинява, тя моята собствена съпруга, тя…. „Ще те убия!“ – креснах и направих крачка към нея. „Недей, Никола, недей миличък!“. „Не ми викай миличък, пача….“ – и едва тогава проследих погледа ѝ. Не говореше на мен. Вляво, точно до отворената врата стоеше сина ни и стискаше масивен револвер. Малките му ръчички трепереха и се местеха ту към майка му, ту към мен. Цветът от лицето на жена ми се беше слял с бялото на стената.
В този момент изтрезнях. Не когато влезе Дина и коленичи пред брат си, не и когато взе оръжието от ръцете му, не и когато изрече „Мразя те, татко, мразя ви“, нито когато допря дулото до слепоочието си…Вие виждали ли сте как сина ви иска да убие майка си? А как дъщеря ви иска да умре, защото…“ – думите на мъжа заглъхнаха…
– Нико…Нико… – сивокосата жена постави длан на рамото му – Нико, моля те, това е вече минало, минало на друг човек…
– В този момент изтрезнях – повтори – когато видях моето малко копие, умаления аз. Когато видях себе си в своя син.
Тогава умрях.
Беше вторник.
Последни коментари