разказ Христина Панджаридис

Баща за ремонт

Да си баща не значи ли да грешиш в изключителни случаи, но да разбираш грешките на децата си, криволичеше из тесните улици на стария град  Mаксим. Бащата е бледо копие на майката, бащата е изкривено ребро от тялото на Ева… и още сто подобни опити за вкарване в шаблона. Щом надникна в апартамента на дъщеря си и му се отщя да влиза. Излъскано като в рекламно клипче. Хубаво, но неживо, без аромат и дефект, за да е уютно. Мина цяла година, откакто не се е чувал с дъщеря си Елена. Сякаш са на различни планети, а не на петнайсет минути с кола. Губеше връзката си с нея, изгуби и любовта на съпругата си, даже остатъците от масата на трийсет и три годишния им брак. И трохи да бяха останали, не ги изхвърляше. Той.

Жена му летеше по магистралата на новата си любов. Той се намери извън семейното жилище. Кавалерски отстъпи гнездото на влюбените птички. Мразеше да тропа по вратите на приятели и да моли: „Няма къде да спя. Моята ме смени с по-младичък.“ Не че не беше истина. Спа в най-евтиния хотел и се присети, че липсата на постоянен адрес е повод да се обади на Елена.

Тя не припадна като го видя на вратата, но вероятно само защото щеше да измачка дългата си черна рокля. Приличаше на манекенка. Не. На актриса! Елена смръщи сините си /негови/ очи при вида на измачкана му риза и лекето на коляното на керемидовите му джинси. Заповяда му да не сяда никъде, дори и на килима „индийски е, специален подарък“, остави му панталон, тениска и блуза, показа му банята и изчезна. Обичаше да работи и да успява. Нали той я учеше да е пробивна и непреклонна. Само дето бизнес правилата не важаха за близките хора. Нарочно седна на префърцуненото й канапе, пусна телевизора, наля си солидна глътка уиски, но не се развесели. „Елена е някаква програмирана кукла. Не ме целуна, не ме прегърна… Избягваше физически контакт с мен. А уж съм бащата. По дяволите. Нямам повече дъщеря!“ Изниза се от рекламното местенце. Навън усети смръдта на колите и непочистените контейнери, задиша спокойно. Ще сменява хотелите, докато намери нещо скромно под наем. Свикнал бе на шумни компании, хора, с които да разговоря или дори да ги наблюдава. Самотата приличаше на черна котка, а той недолюбваше острите нокти и мъркането им.

Елена му звънна и от устата й се изтърколи думата „цирк“. „Баща ми, какви са тези циркове, защо не си в апартамента, не си се преоблякъл… Щях да…“ Ааа, преобличането беше важна част от правилата на щерка му за обитателите на нейното жилище.  И тогава без надуване, без гняв отговори: „Нямам повече дъщеря!“. Трак. Приключи разговора. Не разтърка доволно ръце. Липсваше му хъс и радост. Жените в живота му вкупом се отдалечаваха. Първа жена му, втора дъщеря му. Само той оставаше готин и неподдаващ се на манията за величие и бързане да живееш днес повече от вчера. „Там-там, та-та-та-ра“, тананикаше си и се прибираше вечер пеша от бюрото си. До църквата навело глава просеше момиче. Черните му коси се спускаха на вълни върху раменете. Заприличаха му на ангелски криле. Тя мръдна лявото си рамо нагоре, после стисна ръката си в юмрук.

– Елена? – Изненадата му накара момичето да вдигне очи. Плачеше мълчаливо. Не беше дъщеря му.

Краката му го отнесоха край реката, спусна се по стълбите. Забеляза налягалите брадясали лица, огъня и палатката, мършавото куче, отвореното шише с вино. Усмихна се и се обърна. Тук беше друга територия. Гранична зона.

-Ей, почакай! – стресна го мъжки глас.

Пред него застана висок и побелял, с пъстри очи и изпъкнали скули човек. Дъхът на вино го лъхна и някак си го сближи с непознатия

– Търсиш ли някого? Случайни не се навъртат. Идва едно момиче… красиво и отчаяно… Прибрах листа, който залепи. – Мушна ръката си във вътрешния джоб на якето и му подаде. – Май тебе търсеше…

Разгърна листа. „Къде си, татко“, почеркът на Елена нямаше как да сбърка. Нали той я научи да пише буквите и „т“-то изписваше леко полегнало надясно. Сякаш в следващия момент щеше да се облегне на нещо невидимо. Някакъв неин знак. „Дъщеря ми и аз – двете половинки на изхвърлената от употреба градска самота и любов“, падаха по главата му, заедно с вятъра, непроизнесени на глас думи. „Нямам вече дъщеря… Ама аз съм едно голямо нищо. Баща! Баща за бой! Баща за ремонт. Направо за рециклиране.“

Тръгна в правилната посока. Вечерта му изпрати два недвусмислени сигнала, че има дъщеря и че той не е извървял бащиния си път.