На 81 годишна възраст ни напусна големия български писател, сценарист и драматург Георги Данаилов. След себе си оставя незабравими творби, оставили сериозен отпечатък в българската култура. Сред тях са : „Весела книга за българския народ“, „Деца играят вън“, „За Русо и градските идиоти. Убийството на Моцарт“, пиесите „Солунските съзаклятници“, „Господин Балкански“, сценариите на филмите „А сега накъде?“, „Една калория нежност“, „Почти любовна история“, „Стъклените обувки“ и мн. др.
Поклон!
Ще се простим с обичания ГЕорги Данаилов с няколко откъса от негови творби:
Свободата ни винаги се разпростира до стените на затвора, в който живеем.. За каква по-голяма свобода трябваше да се говори на тези хора, когато те не знаеха какво има навън от килията, За какво можеха да използват думите: От днес ти си свободен. Свободата нито се яде, нито се пие… Из „Къща отвъд света“
Има хора, които със своя живот и дело са оправдание за съществуването на човечеството, те за жалост не са чак толкова много. Има хора, които с живот и дело са оправдание за съществуването на света, те са съвсем малко и всред тях е Моцарт. Из „Думи за Моцарт“
…Ние обичаме да разказваме приказки на децата. Длъжни сме да им разказваме. Защото приказките са нашето извинение пред тях. Извинение, че светът, който сме им подготвили, все още не е онзи, който те заслужават.
Ние се извиняваме, а децата винаги ни прощават. Затова тъй често ни молят да им разказваме приказки, които отдавна вече знаят. из „Приказката“/“Деца играят вън“
Едно време имаше хора, които обичаха да се смеят. Представете си! Обичаха да измислят разни хитри шеги и да се забавляват с тях. Те не бяха сигурни дали животът има смисъл, но бяха убедени, че трябва да бъде весел. Из „Хора от онова време“/“За Жан-Жак Русо и други глупости
Приятелю, когато понякога привечер си се обръщал на запад и си се заглеждал в сладостните цветове, с които залеза багри водите, може би е трябвало да сведеш очи от тази хубост и да се прекръстиш: „Господи там е Белене!“ Може би, наистина е трябвало, но хората не го правеха, аз също. Така е създадено човешкото същество – както отхвърля мисълта за собствената си смърт и живее все едно, че тя няма да дойде, така отстранява от мислите си съседството със злото и живее, все едно, че то не съществува. Из „Доколкото си спомням“
