Участник в конкурса „Вдъхновен от големите“ – вдъхновен от Стивън Кинг
Вечери като тази може би са вдъхновили много красиви поеми. Въпреки празника улиците на селото бяха глухи и пусти – младите бяха тръгнали по двойки към Смолян – младежите се бяха постарали да запазят маси в някой от модерните ресторанти за своите любими, а девойките се бяха издокарали сякаш отиват на спектакъл на Бродуей. Старите пък бяха вече на топло пред телевизора, слушайки колко са недосетливи, че едно цвете поне не са донесли и не заслужават вкусната вечеря, която с любов жените им са приготвили за тях.
Беше ранна вечер – осми март две хиляди двадесет и втора. Мъж на средна възраст, носещ букет от пролетни цветя в ръка, крачеше забързано по главната на малко смолянско село. Въздухът се усещаше хладен и влажен, небето постепенно притъмняваше обсипано с тъмни облаци, предвещаващи поредния напоителен пролетен дъжд.
Мъжът мина чевръсто покрай селското капанче, не му се спираше да говори с познатите пиянки, но дочу от усиленото радио новините: „В Смолян и околността зачестиха изчезванията на млади жени. Служителите на реда молят всички млади дами да не се разхождат сами след свечеряване и да носят със себе си винаги средство за самозащита. Обмисля се въвеждането на вечерен час…“. Новините го накараха да забави крачка и да смръщи леко вежди.
Някакъв старец, подпрян на очуканата метална рекламна бар-масичка пред капанчето, прегърнал малко транзисторче, от което се разнасяха новините, се провикна:
– Хари, накъде с тия цветя? Ела да пием по една бира – думите излязоха някак провлачено от устата му.
Захари (по-известен в околностите като Хари Кукера, заради хобито си да прави кукерски костюми) нямаше намерение да се отбива от пътя си и само се усмихна престорено на подпийналия дядка, помаха и продължи.
Хари беше на четиридесет и пет, леко прошарен, носеше сакото, което си купи преди двадесет години за дипломирането от университета като ветеринар. Като си спомнеше за този ден очите му се изпълваха със сълзи от умиление – колко горд беше баща му (в рода им – известен с това , че всички мъже бяха колачи – той беше първият надградил с образование. Сега нямаше да е просто Захари от Колачевите, ами доктор Захари), колко сияйна и красива беше Мичето. Толкова амбициозна беше тя, тя го буташе да учи, да успее – тя с модерното си мислене и погледа, дето все на запад гледаше.
Като се ожениха, двамата решиха само той да работи, а тя да си остане домакиня – да гледа децата, да поддържа къщата и да събира всички завистливи погледи в селото, обаче деца така и не успя да му роди. Първоначално това я съсипа – стана тънка като сянка, лицето ѝ помръкна, очите ѝ хлътнаха в орбитите с торбички под тях – започна да смуче цигара след цигара. Не беше лесно – цялото село шушнеше, когато тя излизаше от къщата, сякаш всеки вратник се отваряше да я проследи, всеки поглед дебнеше дали ѝ се е издул корема – сякаш нероденото дете щеше да е и тяхно.
Хари забеляза това ѝ състояние, чак когато лицето ѝ стана по-страшно от кукерските маски, които с такова майсторство той създаваше от собственоръчно одраните животински кожи. От тогава това да я прави щастлива му стана мисия в живота и успя – сега Мичето беше щастлива, но чертите ѝ така и не се възвърнаха напълно – дълбоки бръчки прорязваха красивото ѝ лице и той виждаше, че това я мъчи все повече.
Докато наближаваше ветеринарния си кабинет, където бе определил срещата с Мичето тази вечер, Хари си помисли за подаръка, който ѝ беше приготвил и тялото му потръпна от възбуда, на лицето му грейна усмивка, която сякаш се излъчваше от цялото му същество.
Звезди почти не се виждаха, скрити от гъстата пелена от облаци и той усети леко безпокойство от слабо осветената улица , на чийто край се намираше неговия кабинет. Когато забеляза силуета на жена си под меката светлина на надписа над вратата на кабинета, по тялото му се разля вълна от спокойствие. Взе разстоянието почти на бегом, минавайки като на слалом покрай наредените от двете страни на улицата кофи за смет.
Мичето му се усмихна и цялото ѝ лице се набръчка, около очите ѝ се вряза грозно пачия крак, а устните ѝ сякаш потънаха навътре. Сгуши се като котенце в него и малко оставаше да замърка. Беше облечена с късото вълнено палто, което той ѝ подари за рождения ѝ ден и с любимата му синя копринена рокля, която падаше нежно по тялото ѝ и очертаваше прекрасните ѝ извивки. Той ѝ подаде букета и тя вдъхна пролетния аромат.
– Да не си ми приготвил домашен любимец, Хари? – намигна игриво тя.
Мъжът не отговори, погледна я с усмивка изпълнена с любов и извади връзката с ключове от джоба си, намери бързо правилния ключ и отвори стъклената врата. Не светна лампите, остави само дежурното осветление. Хвана жена си за ръката и я поведе към манипулационната отзад, остави я там на луминесцентната светлина и влезе в малкия си кабинет, където старателно беше скрил подаръка си в един от заключващите се шкафове, чиито ключове държеше винаги в себе си.
Мичето потрепваше от нетърпение, отдавна не беше виждала Хари толкова развълнуван и доволен от себе си – трябва да беше подготвял този подарък цяла вечност. Унесът на очакването ѝ беше прекъснат от странен шум , наподобяващ мучене, идващ от мазето на кабинета. Там съпругът ѝ държеше консумативи и клетки , необходими за работата му неща – нямаше причина да се чуват подобни шумове.
– Хари – подвикна леко към кабинета тя, но като не получи отговор, отиде до капандурата на мазето и повдигна капака. Мученето се усили и любопитството ѝ я накара да преодолее страха, който гъделичкаше стомаха ѝ. Тя слезе предпазливо няколко стъпала надолу по стълбата, след което опипом намери връзката за лампата. Помисли си: „Само да има късмета да ми е взел някоя крава“.
Дръпна връзката и примигващата светлина разкри гледка, която я стъписа.
Видя голяма клетка, човек би казал – килия, а в нея 4 вързани момичета или… поне са били момичета. Телата им бяха на момичета, но на лицата им – там имаше майсторски пришити маски от козя кожа. Гледката я парализира, вътрешността на стомаха ѝ се разбунтува и тя повърна на талази горещата смляна преди няколко часа храна. От вонята на повръщано ѝ призля още повече. В този момент чу стъпките на подсвиркващия Хари някъде над себе си.
Те спряха рязко пред капака на отворената капандура. Чу се трясък на счупено стъкло, по стълбите полетяха стъкълца и студена гъста течност, Мичето усети остър мирис на спирт, който предизвика нови конвулсии в стомаха ѝ. Обърна се и видя изненадания поглед на Хари, в очите му се четеше съжаление – той не гледаше в нея , а малко по-напред. Тя сведе поглед надолу и видя на стълбата пред себе си перфектно одрана и запазена лицева кожа на младо момиче – прецизно отделени бяха дори пълните розови устни.
– Искаше да си отново красива – промълви Хари.
снимка: Pixabay
Последни коментари