Погледна ръцете си, потърка ги, сплете пръсти, опъна ги, после ги положи в скута си и отново погледна нагоре. Слънцето прижуляше нетипично силно за октомври, макар листата да се бяха сбръчкали като ръцете й и с тих шум напускаха дървета. Някой би казал – застилаха есенен килим. Пф, дивотии, килим…. Мъжът й обичаше циганското лято, да излезе на двора, да седне на масата, да си сипе ракийка, после още една и още една. Пък да боцне доматче от градината и да каже – и тая година добре си ги докарала, браво, догодина повече да насадиш! Тя отля от чашата и настъпи с крак върху мокрото, натисна, докато усети как пръстта под петата й слегва. Там отиваме всички, под земята. Сами. Какъв е смисълът изобщо да се събираме? Да се раждаме? Да се събуждаме?Разбира се, че и листата нямаше да събира, както и градина не садеше вече от има няма десет години. Десет? Преброи на пръстите си. Не, още нямаше десет, още нямаше, а ѝ се струваше вечност. Кучето дойде и потърка черната си муцуна в коляното ѝ. Пръст полепна по дрехата й, пак се беше врял някъде. Къртици ли търсеше, кокали ли ровеше. Кокали па откъде? Не ѝ се ставаше да му сипва храна. Ял е.
– Две филии изяде, стигат ти – сгълча го, гласът ѝ обаче прозвуча меко. Кучето я близна.
– Няма, маме, довечера пак – коленете я боляха, а и ако стане, ще влезе вътре. Ако влезе вътре, ще пусне телевизора. Ако пусне телевизора, няма да се върне на двора преди да се стъмни. Не че беше важно да е навън, но и вътре не й се седеше. И навън не й се седеше. Не й се седеше.
Очите й се извърнаха към парника в съседния двор и през зениците й премина бързо съжаление. Само за миг. После почерняха, свиха се, ъгълчетата на клепачите й увиснаха надолу, бузите й се разтресоха, отвори устни и се изплю. Кучето, което беше задрямало, трепна.
– Гадовете, маме, камера сложили. Ей там, горе, виждаш ли я, белото над прозореца – кучето сякаш я разбра и вдигна глава в посока на пръста й.
– КА МЕ РА. Записвала, викат, предавала. Да им еба майката мръсна, да им еба. Да снимат, бе, да снимат. Сви двата пръста около средния и завъртя ръка над главата си.
Кучето се надигна и се премести встрани от нея.
– Какво съм направила? А!?
Кучето извърна поглед и се загледа в оградата.
– Кажи ми, какво? Пет домата съм си откъснала и малко чушки…
Кучето излая тихо и се надигна на предни лапи, източвайки врат.
– Добре, де, не бяха пет…и малко краставици…чушките им обаче са горчиви, не е да ми викат щото не били узрели. Баш червените им горчат.
Кучето се изправи и козината на гърба му настръхна.
– Защо да не си набера? Оранжерията им пълна, тях никакви ги няма. То не беха морета, то не беха чудесии. Пък, ако им трябват, ще си купят. И на мен салата ми се яде, и печени чушки. Обичам печени чушки. И миш-маш. Ти също яде миш-маш, помниш ли?!
Кучето извърна глава към нея, накланяйки я надясно…
– Не ме гледай така. Сложих ти. Да си ял! Аз с твоите капризи не мога да се занимавам. Каквото има, това ще ядеш, каквото ти дам.
Кучето мина през малката врата и влезе в съседния двор. Застана точно под камерата и размаха опашка.
– И ти забранявам да ходиш при тях! Разбра ли! Като дойдат, ще ти затворя вратата! Разбра ли! Предател! Ще ми ходи там, да го хранят, все едно си тяхно куче, не мое. Ясна ли съм?! Ако ги обичаш, няма да те обичам! Няма да съм ти майка вече. То човек да си, да те накажа. Ама на, Господ не ми даде дете. Всекакви изроди се плодят, че по три, че по пет, а на мен – едно куче и котка дето се не вясва с дни.
Камерата леко избръмча, уловила движение. Възрастната жена изпсува, слънцето се смъкна още педя надолу и почти се гмурна в листата на дюлята.
.- Не са познали – каза – не са познали. Ще мина от другата страна, ще заобиколя и пак ще си набера дюли, само още седмица да ужълтеят. Всичките долу ще им обера, да ги видя горе как ще стигнат. Камера ще ми слагат. Идиоти! Барем две да бяха сложили, ама стиснати, бе. Нека им е. Отзад може да им е градината, но отпред я колко орехи, я колко нещо. Няма да им върне и парите, които им дължи, така беше решила. А да видиме как ще си ги поискат. Поне си беше сложила малко чушчици и доматки за готвене. Директно в камерата ги сложи, не ѝ се рендаха, не ѝ се режеха, не ѝ се занимаваше. Ще извади и направо в супата. Ако въобще реши да прави супа. Не й се занимаваше. Все някой ще дойде и ще донесе нещо за хапване. Все някой…кой?
Отвори кутията с цигари и установи, че е празна. Кога ги беше изпушила?! Ей така като я ядосват и пуши повече, а е вредно. Извади по навик телефона и пак по навик набра номера, след което, осъзнала, че звъни на тях, бързо затвори.
– Пу да му се незнае, с кой акъл им звъним, изкуфех съвсем! – отвори и затвори кутията няколко пъти.
– Чеде, ще идеш ли до селото да ми купиш цигари и водка? – кучето дори не се обърна.
Последни коментари