„Тягостна любов“от Елена Феранте

 „Тягостна любов“ е първата книга на Елена Феранте, която всъщност аз си оставих за последна и тази дебютна творба само затвърди любовта ми към нейното писане. Историята е кратка, но плътно и ярко изтъкана и завършена. В нея Феранте се концентрира върху връзката майка-дъщеря, една от темите, които намерих за особено завладяващи и добре разгърнати в тетралогията ѝ „Гениалната приятелка“. В „Тягостна любов“ проблемните отношения на главната героиня Делия с майка ѝ Амалия, намерена удавена при мистериозни обстоятелства, са изследвани с шеметна интензивност, прозата е строго сдържана, но разказът, който съдържа, е френетичен, помитайки читателя през хаотичните пътища на спомените, асоциациите и фантазиите на Делия. Границите между реалността и съня, паметта и халюцинациите са разкъсани и принуждават читателя да участва във все по-нарастващото страдание и объркване на Делия.

Книгата ни превежда през мръсните, задушни, плашещи улици на Неапол и в същото време през пътищата на въображението на Делия, пейзажът от спомените за нейното детство е също толкова опасен, колкото и реалността навън. В някои моменти двете се размиват напълно и оставят усещането за несигурност за това какво всъщност се случва в реалността и какво си представя Делия: Дрехите на Амалия оживяват, паспортът на майката внезапно изобразява лицето на дъщерята, спомените на Делия се преплитат с ярки картини от въображението ѝ. Неапол е представен не само като град на външни враждебни действия, но и като място, на което самата идентичност е застрашена.

Новелата е изпълнена със сексуална агресия и познатата мизогиния, която Феранте изследва като неразделна част от неаполитанския живот. От съпруга на Амалия, който спестява най-бруталните си удари за жена си, а не за нейния предполагаем любовник, до хищните погледи на мъжете по улиците, заплахата от мъжко насилие винаги присъства. В трамвая мъжете се залепват за жени „като мухи върху лепкавата жълтеникава лента, която виси в магазините за месо“.

Противоречивите чувства на Делия към Амалия са изразени най-силно както чрез нейното отвращение, така и чрез неохотното възхищение от нейната сексуалност – от разкъсаното бельо, в което Амалия е обличала тялото си, от гъстата ѝ черна коса, която едновременно отблъсква и привлича, от накъдрения кичур коса, падащ върху веждата ѝ. Делия желае да изпита същите усещания, които майка ѝ е имала като млада и на които се е наслаждавала (до деня на смъртта ѝ). Тя не може да реши дали иска да се превърне в майка си, или яростно да я отхвърли. Амалия прелива от всяка страница, заразявайки мислите и жестовете на Делия, външния ѝ вид, който култивира в нея, всичко, което вижда около себе си.

Тази книга дава достъп до мрачна, гневна и безкомпромисна картина, място, което витае някъде между бедността и агресията в реалния живот в Неапол от детството на Делия и нейната клаустрофобична, нестабилна интерпретация на този свят сега.

Трябва да си призная, че до определена част от новелата главната героиня ме ядосваше. Не разбирах на моменти прекомерно инфантилното ѝ поведение, нейното непостоянство, несъответствието между мислите и действията ѝ, липсата ѝ на откровеност към самата нея. И след това завесата се вдигна. Една глава, няколко страници, дадоха отговор на всичките въпроси, които си задавах докато четях за Делия и отношението ѝ към Амалия. Дадоха ми отговор за нейната обърканост, за сблъсъка между любов и омраза, желанието за подражание и отвращението от действията на Амалия. За решенията ѝ като цяло. Тези страници накараха цялото ми същество да настръхне, кръвта ми да застине, и както самата тя го е описала – да ме обливат студени капки пот. Всяко момиченце в определен етап от живота си иска да подражава на майка си. Но едно неочаквано докосване – желано или не, от неочакван човек, може да обърне цялата ти същност. Да те оформи, да те извае прекрасно в най-добрия ти вариант… Или да те разпръсне на хиляди парчета, оставяйки само отломки от теб. Дишащи, движещи се, съществуващи в цяло тяло, в ум, в човек… Но все пак оставащ за себе си отломка, парчета от нещо, което е могло да бъде… Да бъде много повече от това, което е успяло да събере.