Бардът с кучето пее за нея
пред ресторанта с лилавата котва –
за обеците й (едната вилица, а другата – лъжица),
за пилешката каша между тях,
за косия поглед, с който жънела
стръковете гняв и малодушие,
за пчелните мастилници в гласа
и за трамвайния й смях –
във диригентски такт
с разтварянето на вратите,
изпъшкали като чинели
зад пътниците – оркестранти в номер 8.
Разказва, реве как душел въздуха за нея,
как не обичал и обичал наведнъж,
като държан във две ръце, разпънали акордеон.
Разлива се в алеята надолу към канала
на барда с куче песента
за дългата любов, за провидението и за виното,
за кестените, дето във дъжда
подскачали в краката им
като излъскани от старост жаби.
Измислена е, отрязва със назъбената ножица
на начервени устни
жена в манто пред рибен магазин
и всички си отдъхват, и тръгват във мравуняци нанякъде,
и даже някой се провиква в крачка,
че бардът сам не съществува,
каква илюзия, ха ха, е само той.
Умирам си от страх, че само аз го виждам,
но искам пак да го погледна.
Не беше там, той беше повече от много там,
гласът му – болен акордеон,
двугласен, като потракващ прибор по чиния,
по скулите му лази и го щипе трамвайната осмица,
езикът му облизва гръд, зърно,
и е безкрайно тихо.
Последни коментари