Сляпа среща

Пристъпваше от крак на крак. Имаше чувството, че земя под краката й я няма, до такава степен беше загубила чувствителност в долните си крайници. Токчетата й леко я подхлъзваха, толкова леко, че ако стъпеше малко по-рязко, щеше да се озове в поза шпагат.  Беше издърпала ръкавите на пуловера си, така че да покриват поне отчасти пръстите на измръзналите й ръце. И шапка не носеше. За да не й смачка косата. Глупости, най-вероятно в този момент ушите й пламтяха от студ, а на носа й можеше да завиди всеки уважаващ професията си клоун. Не усещаше нито уши, нито ръце, нито нос, само ледени иглички, пълзящи по кожата. От време на време се скриваше на завет в нишата на банката, след което отново излизаше на бръснещия студ. Все пак се бяха уговорили да се чакат на ъгъла. Нишата не беше ъгълът, нишата беше зад ъгъла. Яката на зеленото й яке позволяваше на ледения вятър да обвие врата й и да се плъзне под тънкия пуловер към кръста, където забиваше стоманени нокти.

Преди да тръгне за срещата Искра понечи да облече черното си ултразимно палто, но…той как щеше да я познае? Очакваше червенокоса красавица, облечена в ефирно зелено яке, пристегнато с подчертаващ  талията секси колан. Така му беше казала:
– Ще съм облечена в наситено зелено яке с колан, няма начин да не ме видиш.
Защото зеленото, да зеленото, правеше очите й още по-изумрудено дълбоки.
Тази изумрудена дълбокост обаче сега не караше нещата да изглеждат по-оптимистични. Минутите се нижеха, а Марио го нямаше.
Задръстване, поледица, няма места за паркиране, не може да хване такси, на тролеят му е паднал жартиерът.Не, едва ли ползва градски транспорт…Вариантът с паркирането е най-възможен…– прехвърляше наум вероятните приемливи причини за закъснението му, като същевременно си повтаряше –ще дойде, няма начин да не дойде, ще дойде, няма да му звъня, ето..ей сега ще дойде!!!
    Отново се сви в нишата, извади телефона си и погледна екрана – нямаше пропуснато позвъняване, нямаше и ес-ем-ес, а времето на срещата се протакаше вече 20-та минута.
– Чакаш ли някого? – гласът я извади от размислите . Автоматично прибра телефона в джоба на зеленото яке и вдигна поглед. Очите, които я фиксираха въпросително, бяха пронизващо сини под нахлупена над веждите сивкаво-черна шапка, а туристическият анорак беше закопчан до под носа на питащия, който се извисяваше почти една глава над нея.
А така! Беше уверена,че няма начин да не го познае. Едно, че беше виждала безброй негови снимки, второ – стопроцентово се доверяваше на безпогрешната си интуиция, на така нареченото шесто чувство . Интуицията й обаче в момента беше замръзнала, или заспала, или един Господ знае какво, но упорито мълчеше. Без интуиция, без шесто чувство, стоеше и се взираше в човека пред нея.
– Чакаш ли някого? – повтори въпроса си непознатият и Искра сякаш видя в очите му искрици смях.
Естествено, че е той, Марио! Кой друг можеше да е. Като че ли студът я беше направил неспособна да мисли, да реагира. Стоеше като вкопана в заледения тротоар и гледаше тъпо, с червен нос и пламнали уши.
– Аз…да…да…не чакам отдавна – гласът й проскърца неуверено като мяукането  на гладно малко котенце.
– На този студ…сигурно си се вкоченила, така като те гледам, якенцето ти не е за това време – докато се опомни той вече увиваше шал около премръзналия й врат.
–  И шапка – нямаш ли шапка?  Това жените сте много глупава работа. Минингит ще хване, ама да е красива. Къдриците ти са станали на висулки – протегна ръка и разтри един замръзнал кичур.
– Ето виж, сняг …мисля че е време да отидем някъде, за да те размразим – и понеже Искра не помръдваше, той я прегърна свойски през раменете и я поведе.
Заведението беше топло. Най-важното – беше топло. Една разпалена камина в ъгъла внасяше уют и интимност и Искра усети как кръвта й бавно, но уверено се раздвижва във вените. Започваше да усеща ръцете си, краката. Мислите й започваха да нахлуват в главата й заедно с искрящото червено вино. Огледа заведението – беше малко и почти празно. Интересно, тя живееше в района, откакто се помни, а никога не беше влизала в него, дори не го беше забелязвала. Хареса й. Погледът й се плъзна по стените, облечени в дървена ламперия и се спря на спътника й.
Той беше свалил шапката.Косата му беше тъмно руса и закачливо рошава. Което явно не го притесняваше, а и тази небрежност му отиваше. Странно…на снимките изглеждаше някак си различно – по-нисък, по-тъмен, по-…друг. И начинът му на изразяване беше много по-различен, отколкото в чата. Нямаше я онази изкуствена помпозност, нямаше ги сложните натруфени фрази, нямаше ги изреченията без край, от които Искра се респектираше и, които й създаваха  известно чувство за малоценност и същевременно леко я дистанцираха. Младият мъж отсреща беше по момчешки открит, самоуверен, но по някакъв мек, близък начин. Непринудеността, която излъчваше й вдъхваше топлота и сигурност.Имаше усещането, че го познава отдавна, много отдавна. Той говореше ли говореше. Искра дори не чуваше думите, само седеше, усмихваше се и се наслаждаваше на облекчението, което я беше завладяло.Ето, той излезе прав, нямаше нищо страшно в една среща на живо. От близо година си пишеха и от самото начало той, Марио, настояваше да се срещнат, но тя все намираше предлог да отлага във времето. Всъщност веднъж си бяха насрочили среща. Лятото , средата на лятото, в най-големите горещини, но Искра внезапно вдигна температура , втресе я, разболя се.
– Как може да си болна в тази жега? Измъкваш се пак, а, Искре…неискрено Искре – Марио не й повярва, но продължиха да си чатят и отвреме навреме да си говорят по телефона.
Вчера на няколко пъти изпита желанието да му прати съобщение в чата, че е болна, но й беше неудобно, не искаше да я обяви отново, този път с право, за лъжкиня или по-лошото – за страхливка.
И ето сега онзи момент на неудобство, от който се беше страхувала, бе изчезнал, дори като че ли изобщо не се беше появявал. Седяха един срещу друг и съвсем естествено бъбреха за разни значителни и незначителни неща. Сините му очи се смееха, беше топло, беше страхотно. Виното я беше замаяло леко, но не й пукаше. Отдавна не се беше чувствала толкова спокойна и свободна. Дори нито веднъж не се замисли как изглежда. Дали косата й не се е сплескала от влагата, дали гримът й не се беше размазал от сълзите, които на няколко пъти беше сподавяла, докато чакаше на онзи ъгъл. Някак си усещаше, че това как изглежда няма значение, дори в един момент си помисли,че е била адски глупава да си въобрази , че той няма да я познае без зеленото яке. Можеше спокойно да си облече черното ултразимно палто, да нахлупи ушанка, да се увие в шала, изплетен от баба й за Коледа и той пак щеше да я познае.
После вървяха, дълго…Вятърът завихряше едрите снежни парцали, но Искра не усещаше студ, защото раменете й бяха обгърнати от неговите силни ръце и усещаше топлината му през тънкото си зелено якенце. На едната й ръка беше нахлузил лявата си ръкавица:
– Една за теб-една за мен, така е справедливо – тя дори не се опита да се противи
Дясната й ръка се беше сгушила в неговата лява и буквално изгаряше приятно
Не усети как стигнаха пред блока й.Тя ли го заведе, той  ли го намери или просто краката им сами намериха пътя – и това не знаеше. Усети само устните му върху своите –топли и нежни. Изпиваха я и я напиваха. Можеше да остане така цяла вечност, беше прекрасно, неземно, фантастично. В душата й се събудиха позабравени емоции и погъделичкаха сетивата й. Гласът му я върна в реалността.
Сините му очи се усмихваха  по начин, по който вече й беше станал близък, а устните му , които допреди секунда милваха нейните , изричаха:
– Знам, че обичаш зеленото, знам че можеш да щурмуваш Еверест на токчета, знам че червените ти къдрици ще са прекрасни дори под шапка, знам че смехът ти опива, знам че  очите ти омагьосват…само името ти не знам… Една целувка е добър повод за запознанство, не мислиш ли? Приятно ми е – Явор !
В първия момент Искра се стъписа и инстинктивно се отдръпна от прегръдката на Явор. Усети как й става горещо, после лед студено. Всичко това трая само един едничък кратък миг. Подтисна думите, които напираха отвътре, въпросите, упреците и се взря дълбоко в очите му и в душата си. Кого и защо заблуждаваше?
– Знаех си – промълви Искра, но тихо, толкова тихо, че гласа й можеха да чуят само падащите снежинки и Явор – интуицията ми никога не ме е подвеждала. И слава Богу!
– Аз съм Искра, и ако трябва да съм искрена – удоволствието е изцяло мое!
Повдигна се на пръсти и целуна топлите устни, които я караха да се чувства истинска. Това беше най-хубавата среща, която беше имала. Все пак Марио беше съвършено прав в едно – няма нищо страшно в срещата с непознат. Особено, ако се довериш на шестото си чувство – би допълнила Искра.