Посоки

След „Посоки“ сме на закриване

Имам спешна нужда от ударна доза позитивизъм“ – това беше първото нещо, което успях да измъцам след излизането от киносалона. Филмът беше „Посоки“ и съвсем не беше филм, макар че със сигурност беше български. Беше  действителност, онази действителност, от която едни избягаха, а други се опитваме да променим.

Няма смисъл“ – крещеше вътрешното ми аз. Ако това, което видях е това, което живеем – няма никакъв смисъл да търсим посоки, защото пътища няма, само кал, трънаци и гадост. И накъдето да тръгнеш, както и да вървиш, все ще паднеш, все ще си долу, в помията. Ще потъваш, без изглед някога да изплуваш. Без шанс, без нищо. Точно ето така се чувствах след финалните надписи  – безнадеждна, отчаяна, загубена, обречена.

Нямам нужда от такива филми, нямам нужда и от такава действителност!

Предприемач, който убива от безнадеждност. Учител, който иска да се самоубива от безизходица. Свещеник, който кара такси от безпаричие. Дете, което проституира от безхаберие. Чиновник, който убива от беззащитност. Баща, изгубил детето си без време. Жена, останала без бъдеще…И на фона на това – едни смотани прелюбодейци. Ни в клин, ни в ръкав след има-няма две убийства.

Съжалявам!

Не, че гледах „Посоки“, разбира се. Актьорската игра е неоспоримо добра, перфектна направо, идеално-автентична, което не прави филма по-лесно смилаем. Съжалявам, че трябва да има подобни филми, след които  се очаква да възкликваме „Ау, това беше жестоко, потресаващо, истинско. Досущ като изкуство“. Ами беше…потресаващо. Съжалявам, но се оглеждам в изнервения народ, който се качва на рейса, в злите коментари, изпълващи мрежата, в куфарите на младите, на които има печат „сбогом завинаги“,  в тъжните очи на старите хора, бавно тътрещи товара на миналото и крещя – съжалявам, не желая да гледам това и на  кино. Нямам нужда, наистина! Ако ми трябва, ще си пусна радиото, ще вляза в някой форум, ще подслушам разговор „на маса“, ще се огледам…

Имам нужда от живителна глътка позитивизъм, имам нужда да знам, че има бъдеще. За мен, за децата ни, за нас. Тук. И тук. Че мога да разкажа за страната си, но не през/чрез тази лента.

Вероятно всичко това, което написах означава, че филмът е постигнал целта си. Стендал е казал: Великото изкуство внушава у човека прекрасни идеи, които го учат да жертва всичко за щастието на човешкия род. Трябваше ми малко, една доза, едно зрънце позитивизъм, за което да се хвана. Една добра история поне, едничка…Много ли искам?!

Иначе изводът след „Посоки“ е: закривайте я тая държава, ма.ка му!

 


б.р. : авторът няма претенции да е кинокритик, изказва мнение на редови зрител