Отдавна исках да се отделя от света и хората. Мечтаех за това от дете. Не понасях общуването, въпросите, задължителните отговори, всички онези формалности, които изграждаха отношенията в така нареченото общество. Опитвах няколко пъти без успех – почти се измъквах, сетивата ми забръмчаваха, усетили приближаващото освобождаване, но реалността ме връщаше обратно в ежедневието и тълпата около мен. Като в прекъснат оргазъм побеснявах и се отчайвах, после започвах отново. Осъзнавах, че не е лесна задача. Бях най – обикновена учителка по френски, а животът, за който мечтаех имаше своя цена. Не се заблуждавах в наивност. Трябваха ми пари.
Малкият ми градски апартамент беше противно местенце, ей Богу. Мразех съседите си, ненавиждах шума от заведенията, разположени по цялата улица – безкраен поток от хора, миризми и коли. Бях вече на 29 и съвсем ясно осъзнавах, че ако не се махна скоро, ще полудея. Налагаше се да работя много. От години заделях почти всичко, което печелех, живеех сама и не ми представляваше проблем, но губех време и това безкрайно ме изнервяше. Наистина се отчайвах – бях обречена да се блъскам като мравка и да влача в мравуняка всяка спечелена с тежък труд троха, докато други се раждаха благословени от първия си ден с възможности да избират. Освен в градската гимназия, преподавах в няколко школи, имах и дузина частни ученици. Един от тях се казваше Пьотър. Богат руснак, обиколил целия свят с парите си, за чиито произход не смеех и да помисля – със сигурност бяха напоени със сълзите и кръвта на милиони нещастници от онези руски колонии или села, не знаех как се наричат в действителност, а и не ме интересуваше. Беше възрастен, не бях сигурна колко, не по- малко от 80-годишен. Старческото в лицето му ме отблъскваше, тънкият нос, покрит с прозрачна мраморна ципа, клепачите, които залепваха немощно и виждах как полага усилие, за да ги задвижи над безцветните си очи.
Всеки понеделник и четвъртък отивах в къщата му. Друг руснак, неговият иконом, също толкова стар, ми отваряше вратата – кимваше безизразно и потъваше в някоя от многото стаи. Самата къща, разположена извън града – шофирах до там повече от 20 км в посока, беше най – обожаваното място, което можех да си представя. Сумракът на стаите, мекотата на дървените подове и тайната градина зад масивната каменна ограда, бяха най – високата точка в мечтите ми. Обожавах я! Можех да прекарам там милион години, знаех го. Щях да докосвам с любов стените, да спирам на всеки ъгъл от безкрайните ѝ коридори и да вдишвам с пълни гърди тишина. Щях да живея сама в огромната ѝ утроба. Алелуя, Алелуя! Не е ли това съвършено щастие, не е ли това великата цел на самото съществуване?
Уроците с Пьотър бяха, според мен, безсмислено занимание, ако се разгледаше перспективата на годините, които му оставаха, но той плащаше добре и аз неизменно присъствах – всяка седмица в онези два дни, по 4 часа и нито минута повече. Той самият говореше рядко, повече слушаше, понякога със затворени очи. Четях му поезия или пък от „Възпитание на чувствата“ – не зная доколко разбираше, но мен напълно ме устройваше монотонното ни общуване.
Никога не видях някой да идва в къщата. Живееше сам и понякога се чудех негов избор ли е това, или така се е стекъл животът му. Завиждах му, ако трябва да съм откровена.
*
– Ако бяхте моя жена – гласът му проскърца като кована градинска врата – ако бяхте моя жена, щях да настоявам да се обличате различно. Погледнах лицето му – имаше напълно сериозно изражение.
*
Омъжих се за него две седмици по – късно. Изпитвах известни угризения към самата себе си, но след няколко безсънни нощи и бурни за и против, решението да приема предложението му за брак надделя. Разликата в годините ни ме отблъскваше, гадеше ми се от мисълта колко близо до смъртта е старото му тяло, но този факт имаше и своята добра страна, нали така. Пьотър уреди всичко. Адвокатът му донесе дълги списъци с документи, прочете ми и обясни смисълът на предбрачния договор. Когато съпругът ми си отидеше от този свят и ако го надживея, получавах къщата и значителна издръжка, която щеше да е достатъчна да поддържам имота и до края на живота си да нямам финансови притеснения.
Напълно ме удоволетворяваше. Беше справедливо. Подписах всичко и изпитах облекчение. Приближавах все повече към моята цел. Сега вече я виждах почти изпълнена – имах необходимите инструменти и с малко търпение щях да получа мечтаното уединение и благословена самота.
Пьотър изглеждаше доволен. Видимо се оживи, даваше нареждания по телефона и не след дълго започнаха да пристигат пакети с храна и вино, дойдоха няколко жени, за които разбрах, че са наети да почистят, готвач и сервитьори.
– Господинът е много щастлив – икономът кимна с глава към Пьотър, който наблюдаваше от верандата суетенето в къщата
Остави малък поднос с кафе и бисквити на масата пред мен.
– Очакваме гости – стоеше на почтително разстояние, но не ме изпускаше от поглед – отдавна не сме посрещали, а Господинът обожава.
Приближи с котешка стъпка до масата и ми наля още кафе.
– Радвам се, че сте сред нас – днес явно му беше ден за общуване – Господинът никак не обича да е сам. Още, когато беше дете бе много общителен.
– Дете? Познавате го от дете?
– О, да. Вече работех в семейството, когато Господинът се роди.
– На колко години сте? – усетих паника в гласа си и се разкашлях
– Скоро навърших 78.
– В такъв случай Пьотър е едва на …
Пред къщата настъпи оживление. Няколко коли спряха и от тях излязоха хора, ръкомахаха към верандата и газеха по зелената морава.
– Синовете на Господина – осведоми ме икономът и излезе от стаята.
Последни коментари