„Почти нормално семейство“- Матиас Едвардсон. Единственото лошо нещо е, че авторът няма други книги. Изключително интересен роман като сюжет и те кара да се замислиш за правилата, спазването им и какво става, когато трябва да важат за нас. Готови ли сме да прекрачим границата и да платим цената? Колко точно сме готови да рискуваме в името на семейството? Типът книга, която ме кара да не мога да я оставя.
Откъс от „Почти нормално семейство“
- Автор:Матиас Едвардсон
- Издателство:Ера
- Издание:Мека корица
- Брой страници:456
БАЩАТА
Бяхме най-обикновено семейство, а после всичко се промени.
Животът се гради дълго, но е достатъчен миг, за да се срине. Трябват много години,
десетилетия, може би дори цял един живот, за да станеш този, който всъщност си. Пътищата
почти винаги са криви, мисля, че в това има определен смисъл – че животът е изграден около
идеята за trial and error.
. Оформяме се и се раждаме чрез изпитанията, през които минаваме.
Но ми е много трудно да разбера какъв е смисълът на онова, което сполетя семейството ни тази
есен. Знам, че не може да разбираш всичко, че има един по-висш замисъл, но все още не откривам
смисъл в събитията от последните седмици. Не мога да го обясня нито на себе си, нито на друг.
Може би с повечето хора е така, но съм си внушил, че като свещеник по-често от другите съм
призван да отговарям за възгледите си. Обикновено хората с лека ръка поставят под въпрос моето
разбиране за живота. Чудят се дали наистина вярвам в Адам и Ева и в непорочното зачатие, или че
Исус е ходил по водата и е съживявал мъртвите.
В началото на живота си като християнин нерядко заемах отбранителна позиция и поставях под
съмнение светогледа на питащия. Случваше се да изляза с аргумента, че науката е просто религия
като всички останали. И наистина у мен се пробудиха много съмнения, на моменти убедеността
ми се разклащаше. Но сега съм сигурен във вярата си. Приел съм Божията благословия и нямам
нищо против това светлината от лицето Му да ме озарява. Бог е любов. Бог е копнеж и надежда.
Бог е моето убежище и утеха.
Често казвам, че съм вярващ, а не знаещ. Когато се мислиш за знаещ, трябва да си нащрек.
Животът за мен предполага да не спираш да учиш.
Подобно на повечето хора, и аз се имам за добър човек. Звучи самонадеяно, разбира се, да не
кажа самодоволно или високомерно. Но не това имам предвид. Аз съм човек, пълен с недостатъци,
човек с безброй пропуски и грешки. Съзнавам го по-добре от всеки друг и пръв го признавам. Но
искам да кажа, че винаги съм действал добронамерено, воден от любов и загриженост, винаги съм
искал да постъпвам правилно.
Седмицата след рождения ден на Стела не се различаваше кой знае колко от всички останали. В
събота двамата с Улрика отидохме с велосипеди на гости на наши добри приятели в Гунесбу.
Използвах възможността да задам дискретен въпрос за случилото се през нощта, но Улрика ме
увери, че Стела е добре, имала проблеми с някакво момче – нещо, което се случва често с
тийнейджърите. Нямало нужда да се безпокоя.
В неделята разговарях по телефона с родителите си. Когато заговорихме за Стела, казах, че тя
рядко си е у дома напоследък, при което мама ми напомни какъв съм бил аз като тийнейджър.
Толкова е лесно да забравиш.
.
В понеделник имах погребение преди обяд и кръщене след обяд. Работата ми е необикновена,
смъртта и животът се здрависват още в преддверието. Вечерта Улрика отиде на йога, а Стела се
заключи в стаята си.
В сряда бракосъчетах в красива церемония двама възрастни членове на паството, които се
запознали покрай скръбта по предишните си другари в живота. Събитието ме разтърси до дъното
на душата ми.
В четвъртъка си изкълчих леко крака на мача по флорбол. Въпреки всичко успях да завърша
мача. Старият ми приятел от хандбала Андерш, който сега е пожарникар и има четирима синове,
ме настъпи, без да иска, в близък двубой.
Когато отивах на работа с колелото в петък сутринта, бях изморен. След обяд погребах един
мъж, беше си отишъл едва на четиридесет и две. От рак, естествено. Така и не мога да свикна, че
по-млади от мен може да умрат. Дъщеря му беше написала прощално стихотворение, но от плач
не успя да го изпълни. Нямаше как да не си помисля за Стела.
В петък вечерта се чувствах необичайно изморен след толкова дълга седмица. Стоях до
прозореца и гледах как август отплува отвъд хоризонта. Есента със своята ненатрапчива
сериозност чукаше на вратата. Последните скари на открито изпращаха лъкатушещи димни
сигнали над покривите на сградите, а градинските мебели се разделяха с възглавничките…
Най-после свалих свещеническата яка, прокарах ръка по запотения си врат, а когато се
облегнах на перваза, бутнах, без да искам, семейната снимка и тя падна на пода.
Стъклото се пукна, но въпреки това оставих снимката на мястото ѝ. Правена е преди десет
години поне, аз съм със здравословен тен и някаква игривост в погледа. Помня, че се засмяхме
точно преди фотографът да натисне копчето. Улрика се усмихва широко, а пред нас стои Стела с
поруменели бузи, сплетена на плитки коса и тениска с Мики Маус. Постоях до прозореца,
загледан в снимката, а спомените се надигаха в гърлото ми.
Взех си душ и приготвих яхния от свинско бонфиле и чорисо.
. Улрика си беше купила нови
обици – малки сребърни перца, – и си разделихме една бутилка южноафриканско вино, а после
завършихме вечерта със солети и партия „Тривиал Пърсют“3
на дивана.
– Знаеш ли къде е Стела? – попитах, докато се събличах в спалнята.
Улрика вече се беше сгушила под завивките.
– Щеше да се среща с Амина. Не се знае дали ще се прибере тази вечер.
Каза го някак между другото, въпреки че много добре знае какво ми е мнението за това, че
дъщеря ни може би няма да се прибере тази вечер.
Погледнах към часовника, показваше единайсет и петнайсет.
– Ще се прибере, когато успее – каза Улрика.
Зяпнах я. Понякога ми се струва, че ги говори едни такива само за да ме предизвиква.
– Ще ѝ пратя есемес – казах.
И писах на Стела с въпроса дали смята да спи вкъщи. Естествено, не получих отговор.
Легнах си с тежка въздишка. Улрика веднага се претърколи в моята половина на леглото и
пъхна ръка до хълбока ми. Целуна ме по гушата, докато се взирах в тавана.
Знам, че не трябва да се тревожа. Като млад не бях от нервните. Тревожността се прокрадваше
малко по малко в живота ми, откакто ни се роди дете, и сякаш с всяка следваща година се
усилваше.
С деветнайсетгодишна дъщеря човек има два варианта: или да се поболее от нерви, или да си
наложи да не мисли за всички рискове, на които тя сякаш обожава да се излага. Най-обикновен
инстинкт за самосъхранение, значи.
Скоро Улрика заспа върху ръката ми. Топлият ѝ дъх долиташе на меки вълни към бузата ми. От
време на време се сепваше – внезапни електрически импулси, – но скоро сънят отново я
обгръщаше.
Аз наистина се опитвах да заспя, но главата ми беше окупирана от мисли. Умората беше
преминала в състояние на маниакална мозъчна дейност. Мислех за всички свои мечти през
годините, много от тях се промениха, а други все още се надявах да осъществя. После се замислих
за мечтите на Стела и с известна болка трябваше да констатирам, че не знам какво дъщеря ми иска
от живота. Тя упорито твърди, че и сама не знае. Никакви планове, никаква организация. Толкова
е различна от мен. Когато завърших гимназията, имах съвсем ясна представа как ще се развие
животът ми.
Знам, че не мога да повлияя на Стела. Тя е на деветнайсет и сама взима решения. Веднъж
Улрика каза, че любовта предполага да пуснеш човека, когото обичаш, да лети, но често ми се
струва, че Стела продължава само да маха с криле, без да успее да се издигне. Друго си
представях.
Колкото и да бях уморен, не можех да заспя. Обърнах се настрани и погледнах мобилния си
телефон. Имаше отговор от Стела.
Прибирам се.
Часът беше два без пет, когато ключът се завъртя в ключалката.
Улрика се беше преместила в края на своята половина от леглото с гръб към мен.
Стела обикаляше по чорапи на долния етаж, пусна водата в банята, отиде с бързи крачки в
мокрото помещение и отново се чу шум от вода. Стори ми се цяла вечност.
Накрая стълбите заскърцаха под стъпките ѝ. Улрика изведнъж помръдна в леглото. Наведох се
и я погледнах, но тя продължаваше да спи.
Обхванаха ме противоречиви чувства. От една страна, раздразнение, че Стела ме остави да се
тревожа, от друга страна, облекчение, че най-после се прибра.
Станах от леглото и отворих вратата на спалнята точно в момента, когато Стела мина по
коридора само по бельо и с мокра коса, вързана на конска опашка. Гръбнакът ѝ приличаше на
светеща линия в полумрака, когато отвори вратата на стаята си.
– Стела?
Без да отговори, тя се шмугна и заключи вратата.
– Лека нощ – прошепнах.
Момиченцето ми си беше у дома.
В събота сутринта се успах. Улрика седеше по халат на масата за закуска и слушаше някакъв
подкаст.
– Morning!
Тя свали слушалките на врата.
Въпреки че съм спал по-дълго от обикновено, чувствах се замаян и залях сутрешния вестник с
кафе.
– Къде е Стела?
– На работа – каза Улрика. – Вече беше излязла, когато се събудих.
Опитах да избърша вестника с една кърпа за миене на чинии.
– Сигурно е каталясала, половината нощ беше навън.
Улрика ме погледна усмихнато.
– И ти нямаш много бодър вид.
Какво иска да каже? Знае, че не мога да спя, когато Стела не си е вкъщи.
Бяхме канени на късен обяд у Дино и Александра, които живеят на улица „Тролебергсвеген“.
Късен обяд означаваше и алкохол и затова отидохме до центъра на града с велосипедите. До
спортната зала „Болхюсет“ видях полицейска кола, а петдесет метра по-надолу, до кръговото
кръстовище при гимназия „Пулхем“, имаше още две. Едната – със святкащи фарове. По улица
„Родмансгатан“ вървяха забързано трима полицаи.
– Какво ли е станало?
Оставихме велосипедите в двора, а във входа ми хрумна, че не бива да отиваме с празни ръце.
– Добре, че поне някой в семейството мисли за тези неща – измърмори Улрика и извади кутия
луксозни трюфели от дамската си чанта.
– Супер си, скъпа! – прошепнах и я целунах по бузата.
Александра отвори усмихната вратата.
Нямаше нужда, каза тя, когато ѝ подадох кутията с трюфели. Ухаеше свежо на момина сълза и
лимон.
– Здрасти, здрасти – каза и Дино и ми стисна ръката.
Постояхме в антрето, докато си разменим дежурните любезности. „Отдавна не сме се виждали.
Как върви?“
– Амина няма ли я? – попита Улрика.
Александра се поколеба, преди да отговори.
– Всъщност трябваше да ходи на мач, но не се чувства много добре.
– Не разбирам какво ѝ става – каза Дино. – Не помня някога да е пропускала хандбален мач.
– Сигурно е съвсем прозаична настинка – каза Александра.
Дино сбърчи леко лице. Май само аз го забелязах.
– Дано само да оздравее за началото на академичната година – каза Улрика.
– О, няма да го пропусне, дори да вдигне четиридесет градуса температура – каза Александра.
Улрика се засмя.
– Ще стане страхотен лекар. Не познавам по-старателен и съвестен човек от нея.
Дино се изпъчи като паун, имаше пълно право да се гордее.
– А какво става със Стела? – попита той.
В този въпрос, разбира се, няма нищо странно. Точно обратното. Но мисля, че се позабавихме с
отговора малко повече от нормалното.
– Всичко е наред – казах накрая.
Улрика потвърди с усмивка. Може би този отговор все пак не е толкова далеч от истината. Това
лято дъщеря ни беше в добро настроение.
Седяхме на остъкления балкон и се наслаждавахме на тънките питки и минипирожките на
Дино, а и на вицове за хандбал, разбира се. Дино притежава уникалната способност да си спомня
сцени от мачове, които са се играли преди десет години. За сметка на това моите най-ярки
спомени са свързани със случки извън залите. Един автобус, който започна да изпуска бензин
насред Ютланд, един треньор от Шьовде, който говореше разгорещено за нацизма, или когато в
Литва се заключихме отвън и трябваше да прекараме половината нощ под открито небе.
Александра скоро започна да се прозява от приказките ни за хандбал.
– Чухте ли за убийството?
Това беше много сполучлив начин да смени темата.
– Убийството ли?
– На две крачки оттук, до гимназията „Пулхем“. Тази сутрин намерили труп там.
– Полицаите – каза Улрика. – Значи затова…
Прекъсна я скърцането на вратата на балкона. В процепа зад нас надникна Амина с трескав
блясък в очите и с лице като бледа сянка.
– Но, миличка, изглеждаш ужасно – изтърси Улрика.
– Знам – изграка Амина, която сякаш се беше вкопчила във вратата на балкона, за да не се
свлече на пода.
– Отиди да си легнеш пак.
– Сигурно е само въпрос на време и Стела да се разболее от същото – казах. – Нали беше с теб
снощи?
Погледът на Амина се задържа върху моя. Може и да беше за половин секунда или за десети от
секундата, но погледът ѝ се задържа върху моя и на мига разбрах какво означава това.
– Да, с мен беше – изкашля се Амина. – Дано да е добре.
– Хайде, отиди да си легнеш – каза Улрика.
Амина дръпна вратата на балкона, за да я затвори, и се затътри през хола.
Да лъжеш, е изкуство, което малцина владеят до съвършенство…
Последни коментари