Денят на поезията минава тихо за повечето хора. Няма шум, няма задължителни ритуали. И може би точно така трябва да бъде — защото поезията никога не е била за всички едновременно, а за онзи един момент, в който нещо вътре в теб се разпознава.
Поезията не се нуждае от обяснение. Тя или те уцелва, или не. Както казва У. Х. Одън: „Поезията не кара нищо да се случи.“ И въпреки това — тя променя начина, по който преживяваме всичко останало.
Понякога един ред остава с теб с години. Не защото е красив, а защото е точен. Толкова точен, че няма как да го излъжеш. „Поезията е откритие на това, което вече знаеш“, пише Кенет Кох — и точно това усещане я прави необходима.
Няма правилен начин да четеш поезия. Няма и правилен момент. Тя се появява в паузите — в края на деня, в средата на мисъл, в нещо недоизказано.
И може би затова си струва да има ден за нея. Не за да я празнуваме шумно, а за да си дадем време да спрем и да видим дали още можем да я разпознае
Последни коментари