С книгата си „Олива Денаро“ Виола Ардоне ни връща в Сицилия през 60-те години на миналия век, като ни представя трудната история на петнадесетгодишно момиче на име Олива. Тази история е пропита със смелост. В ръцете ми попадна невероятен роман, един от онези, които стигат право до сърцето, разказвайки за една отминала Италия. Италия, която упорито води тежки битки – политически, социални и правни. И в края на краищата печели. Денят е 5 септември 1981 г., когато Италия се сбогува със „сватбата с пушка” и убийствата на честта, наследство от фашисткия кодекс – отменен е член 544 от Наказателния кодекс. В италианския закон от 60-те години на миналия век, по-специално член 544, се предвиждало, че всеки извършил сексуално посегателство, може да сключи брак с обидената страна, по този начин престъплението се заличава и отменя. Това се случвало и когато престъплението било извършено срещу непълнолетно лице. На практика до 1996 г. сексуалното посегателство/насилие/ все още се е смятало за престъпление срещу морала, а не срещу личността… Звучи толкова ужасно… Едва преди 41 години викът на много жени бива (частично) чут за първи път: жени, уморени да бъдат подлагани на избори, наложени от другите, жив израз на изцяло доминирано от мъжете патриархално общество; гласът на жени, които смело ще отстояват правото си да кажат „не“, за да могат други да имат шанс за нормален живот.
За авторът и историята зад романа
Виола Денаро пише своя роман и историята на главната си героиня, вдъхновена от Франка Виола – смела жена, която отстоява достойнството и правата си във време и на място, в което от жените се е очаквало да се съобразяват с патриархалните норми и традиции. Тя отказва да се омъжи за своя насилник, който я отвлича и малтретира осем дни, вместо това повдига обвинения срещу него и съучастниците му. Франка Виола става първата италианка, която отхвърля „възстановителен брак“ (или „сватба с пушка” – моя интерпретация на словосъчетанието ) и символ на културния прогрес и еманципацията на жените в следвоенна Италия. Тя е била изправена пред заплахи, обиди и социална стигма, но също така получава подкрепа от семейството си, медиите и част от обществото. Франка показва смелост, издръжливост и почтеност в оспорването на сексистката и потисническа система, която третира жените като собственост, а изнасилването като въпрос на чест. (Възхищавам се на нейната сила и решителност и мисля, че тя заслужава уважение и признание за ролята си в утвърждаването на правата на жените и справедливостта в Италия.)
Франка Виола е първата жена, която отказва „сватбата с пушка“. Законът, на който се позовава в своя защита нападателят ѝ, е отменен шестнадесет години след отвличането ѝ. И едва през 1996 г. изнасилването започва да се смята за престъпление срещу личността.
Четенето на романа ангажира емоционално,
кара читателя да размишлява. Всъщност това е история не само за насилието, защото физическото насилие не е
детайлно описано, а е разлистено по много деликатен начин, ровейки по-скоро в емоциите на героите, в усещанията, в болката на онзи, който я понася, а след това продължава, разнищвайки чувствата, които изпитва Олива – главната героиня, особено в моментите, в които никой не вижда, не чува и никой (освен нея) не може да опише.
Олива Денаро живее със семейството си в малко градче в Сицилия, едно от онези, в които всички се познават, в които е нормално да говорят зад гърба си, в което честта се измерва по различен начин между мъжете и жените, а мрежа от правила оплита всички в предварително определени роли. Семейството на Олива се състои от баща ѝ – сицилиански фермер със скромни средства, майка ѝ – калабрийка, омъжила се против волята на своето семейство с класическата фуитина*, брата близнак на Олива – Козимино и по-голямата ѝ сестра – Фортуната – болезнено запечатваща се в ума (персонаж, за който не ми се иска да пиша в ревюто нищо повече… по-скоро бих искала да обсъдя историята ѝ с хора, които ще прочетат романа J ).
Олива Денаро е родена и израснала в сянката на неписани правила, натрапчиво повтаряни и предавани поколения наред от майка на дъщеря (като от тъмничар на затворник), суеверия, които са почти невероятни, и думи, способни да порежат всяка емоция и всяко малко необмислено движение:
„Жената е стомна: който я счупи, за него си е, (така казва майка ми).”
– това е и първото изречение в романа. В общество, в което много е позволено на мъжете и от друга страна всичко (или почти всичко) е забранено на жените, Олива ще се окаже жертва на желанията на младо момче, с далеч не толкова чисто минало зад гърба си. Ако това усърдно внимание би накарало някоя от нейните връстнички да се изчерви от удоволствие, то Олива го отхвърля. И ако нещо е отказано на мъж, то тогава, в именно това общество, същото може да бъде взето със сила и измама.
Бащата на Олива, от друга страна, е по-скоро човек на мълчанието, отколкото на думите и без предразсъдъци, в своята мекота и простота, той знае как да награди с правилните думи в точното време. Все пак, не всички трябва да са добри в говоренето, някои трябва да притежават умението да мълчат добре и да чуват произнесените думи. И колкото и да е трудно понякога това мълчание да бъде дешифрирано, с времето малкото изречения стават все по-ясни и се разкрива цялата стойност, която носят в себе си.
На петнадесет години Олива не мисли за момчета, тя обича да учи, да тича, да рисува тайно лицата на филмови звезди в тетрадка (разбира се, не е прието да се ходи на кино, защото филмите разбъркват умовете на момичетата), обича да събира жаби и охлюви с баща си, които след това да продават на пазара, с прашка да хвърля камъни по всеки, който се подиграва на нейния приятел Саро… Олива иска само да продължи да учи и да стане учителка. Тя не се интересува от клюките на домакините. Не се интересува и от погледите на момчетата… и въпреки това, тялото и жестовете на Олива започват да разцъфват, да стават все по-женствени, което привлича вниманието на Патерно. Патерно е момче от заможно семейство и един от онези, които не приемат отказ, той е много по-голям от нея, винаги я следва от сладкарницата (собственост на родителите му), в която тя ходи от дете, натрапчиво стои срещу прозореца на къщата ѝ подсвирвайки с уста. Настоятелното внимание от страна на Патерно я кара да изпитва смесени чувства – ласкателство, но и плашеща емоция, която я обхваща, когато той я наблюдава с натрапчиво желание, в нея се отключва инстинкт да стои далеч от него, тъй като долавя в погледа му жаждата да я притежава и подчини на всяка цена. Олива за него не е нищо повече от плячка, която трябва да бъде завладяна, да бъде отхвърлен не се вписва в неговия манталитет.
Изправен пред съпротивата ѝ, Патерно организира отвличането ѝ и след като я пречупва и довежда до състояние на физическа и психическа прострация, я изнасилва. Напълно естествен акт за него, защото той е решен да поправи това, като се ожени за момичето, както законът предвижда и обичаят повелява. Но въпреки всичко Олива отказва „сватбата с пушка” и решава да се изправи срещу всички и да води битка за свободата да взема сама решения за бъдещето си. Олива е наясно, че решението ѝ ще се отрази не само върху нейния живот, но и върху съдбата на семейството, но въпреки това тя няма да се пречупи.
Именно по този неравен път, Олива ще познае насилието и ще открие за своя сметка, че борбата с определени закони е като да победиш в битката с вятъра. Ще осъзнае, че определени идеологии са толкова дълбоко вкоренени в обществото, че не могат дори да бъдат обсъждани, камо ли да бъдат поставяни под въпрос. И все пак Олива ще избере най-малко очевидния път, най-сложния и най-тежък: този на смелостта, на изобличението, на борбата за свобода. И точно когато мълчаливата система на женско потисничество иска да я принуди да приеме насилието като нещо нормално, Олива ще се бунтува и ще се противопоставя на всичко, което иска да ограничи правото ѝ на избор, като по пътя си ще плаща цената за това „не“.
Виола Ардоне е успяла умело да трансформира истинската история в роман, като разказва за противоречията и битките в любовта, в отношенията между бащи и дъщери, между майки и дъщери и двусмислието на желанието, което ласкае, но и плаши, особено ако е наложено насила.
Историята, уверявам ви, ще ви въвлече надълбоко и ще ви държи залепени за страниците.
Романът деликатно изследва и фокусира вниманието на читателя към чувствата
Написана от първо лице, с гласа на Олива, с изключение на последната част, в която гласът ѝ се редува с този на баща ѝ (след малко ще спомена повече и за това), книгата е интензивна и успява да даде глас на мечтите на едно малко момиче, на събралата се горчивина и болка, причинена от всичко, което крещи срещу нея, че нейният избор може да доведе до противоречие с общоприетите норми. Авторката успява умело да предаде гласа на Олива и като момиче, и като жена, както и подчертано да обрисува портрета на едно общество.
В „Олива Денаро” има много герои, които поразяват и могат да оставят своя отпечатък, за добро или за лошо. Освен самата Олива, към която емпатията веднага се надига като пълноводна река, баща ѝ е този, който безвъзвратно спечели сърцето ми. Виола Ардоне преплита връзката им по елегантен, истински и любящ начин. Този баща, толкова различен от това, което бихме могли да очакваме, обича малкото си момиченце и знае как показва уважението си към нея в тези особени времена; баща, който я хваща за ръката и я придружава стъпка по стъпка по един обречен, болезнен и за съжаление вече предначертан път. Той иска да чуе мнението ѝ и да накара другите да се вслушват в него. Там, където обществото налага мълчание, той иска само справедливост. Човек усеща силно чувство на безсилие – което всъщност хваща самия читател неподготвен – което е прибавено към невероятната сила на духа, който никога не се огъва пред лицето на завоалирани заплахи или техните вероятни последствия. Поради тази причина… и поради много други, които ще оставя за себе си, харесах последната част от романа – това перфектно редуване между гласа на Олива и този на бащата, в което единият е краят, а другият началото, правещо връзката още по-здрава, което оставя след себе си сладост, която е трудно да бъде възпроизведена и описана.
Едно изречение ми направи особено впечатление сред десетките отбелязани по време на четенето (но ще го цитирам по спомен): „…жените също грешат, те са тези, които учат дъщерите си на същите неща, които са им предадени от техните майки, които пък са предадени на тях от майките им…. ако тези майки учеха синовете си на уважение към жените, равенство, ако позволяваха на момичетата да живеят свободно и без ограничения… чий манталитет е виновен – само на мъжете или и този на жените?”… И това е точно така – днес е като вчера. Обществото продължава да иска да научи младите жени да се защитават от изнасилване или каквото и да е насилие, но нищо конкретно не се прави, за да бъдат образовани мъжете – да се справят с изблиците си на гняв, да контролират желанията и нагоните си, да не обиждат, насилват или нараняват….
Романът ми се стори изящно написан.
Подборът на думите (тук адмирирам и преводача, който е успял да ги предаде прекрасно) е прецизен, като ушит по поръчка въображаем костюм към личността на всеки един от персонажите. Именно добрият изказ е това, което придава съдържание на погледите, намигванията, неудобството, отровата бликаща от клюките, мъдростта на бащата, страховития конформизъм на майката. Думите жилят като оси, мърсят, изкривяват; но също така успокояват и показват пътя. В романа има страхотно чувство за ритъм, което маркира главите като метроном иправи четенето гладко и поглъщащо. Хваща сърцето и стомаха едновременно, оставя без дъх толкова много пъти, отвежда до реалности, които изглеждат толкова далечни, но в действителност толкова близки. В написаното от Виола Ардоне няма осъдителни думи, има размисли, което ми допадна, аз също съм привърженик на размислите. Харесвам историите да бъдат писани така, че да бъдат разбрани без да предизвикват конфликт. И също приветствам смелостта да бъдеш себе си. Винаги.
Ето защо смятам, че романът трябва да бъде прочетен от всички – мъже и жени, момчета и момичета. Може да ни накара да мислим и да учим, да отвори умовете и дори сърцата ни за проблеми, които изглеждат уж толкова далеч от нас, но които в същността си са по-близо, отколкото някога бихме могли да си представим.
Любими цитати:
„Броя наум двеста четиридесет и пет крачки, едвам докосвам земята, опитвам се да стана невидима, обаче очите му пак ме правят видима. Също като снимките на Лилиана, дето се повяват на лъскавата хартия, тялото ми добива очертания, когато той го гледа. В продължение на двеста четиридесет и пет крачки бедра, ръце, уста, коса, ханш оживяват под дрехите. Изгърбвам се, за да се скрия, все едно се завързвам на възел. Целият живот е един възел.”
„ „После”. Между мен и тази врата има преди и после. Граница, която не искам да премина, защото границата е вътре в мен. Аз съм границата.”
„У дома е мястото, където някой ден се надяваш да се върнеш, мисля си, дори да се е отнесло с тебе като с чужд човек. И откъдето искаш да избягаш, нищо че там си се научил да говориш и да ходиш.”
„ – Жените! Защо все в множествено число се спрягат, та да ги забележат? На мъжете им стига да са по един, за да означават нещо, с име и фамилия. А ние, от друга страна, трябва да застанем в редица и да се изравним, все едно сме същества от друг вид. Аз не искам да съм войник в армия, Магдалена, не искам да се строявам под ничие знаме (..) Защо е трудно за нас, Магдалена? – попитах аз, като държах очите си затворени, за задържа напиращите сълзи. – Защо имаме нужда от битки, петиции, манифестации? Да горим сутиени, да си показваме гащите, да молим да ни повярват, да мерим колко са ни къси полите, да внимаваме какъв цвят ни е червилото, колко са ни широки усмивките и колко неотложни желанията? Какво съм виновна, че съм се родила жена?”
Откровение:
Ядосвах се толкова много докато четях и не спирах да мисля как в действителност много малко се е променило в манталитета на уж съвременното общество. Коя е първата мисъл, която минава през главата на средностатистическия мъж, когато чуе, че жена е била изнасилена? – „Тя си го е търсила.; Не е нормално да излиза облечена така.; Какво е правела сама на улицата по това време; Тя преувеличава.” и така нататък, и така нататък. Неразбираеми думи, които стават нетърпими, когато бъдат изричани от други жени. Тъжната (и опасна) истина е, че реално някои хора предпочитат да разнищват и анализират жертвата (вместо да осъдят агресора), нейното минало, нейния начин на обличане или поведение, сякаш усмивка или къса пола могат да оправдаят акт на насилие. И все пак, за разлика от днес, през шейсетте и седемдесетте – жените (като героинята от романа), не са имали защита. Те са страдали, без да могат да кажат и дума. Те са били разкъсвани духом и телом, „взети” с измама и насила, след това се озовавали пред свещеник за да се закълнат във вечна вярност на собствения си насилник, за да могат да изчистят не толкова своята, колкото репутацията на семейството. И този човек е също е излизал с чиста репутация, наистина, в много случаи, почти аплодиран за това, че е взел нещо „счупено, непоправимо, нещо, което със сигурност никой друг няма да иска”.
* фуитина (от италиански: fuitina) – е термин, отнасящ се до обичай (или практика) (често срещан в Сицилия и други области на Южна Италия), при който млада двойка извършва бягство заедно, за да може да сключи брак, опълчвайки се на желанията на техните семейства. Целта била продължителното отсъствие на избягалата двойката да предполага, че е имало сексуален контакт и по този начин да принуди семействата и на двете страни да се съгласят на така наречената „рехабилитационна сватба“ (на италиански: matrimonio riparatore). По принцип терминът fuitina се отнася само до бягството на двойка по взаимно съгласие, но практиката също така може да бъде използвана, за да се прикрие действителното отвличане и евентуално изнасилване на бъдещата булка.
Практиката „фуитина“ е била сходна с българския обичай „Крадене на мома”.
Последни коментари