Беше точно на 26 години. Навърши ги вчера, така поне каза майка ѝ, докато бърбореше безсмислени пожелания в телефонната слушалка. Затвори нетърпеливо – Да мамо, добре мамо, благодаря ти, да, грижа се за себе си, добре съм
Застана пред огледалото и погледна вяло към образа отсреща. Можеше да качва по половин килограм на ден, а понякога и повече. Отдавна вече не изпитваше ужас от това, а само удивление. Успяваше да контролира безумните пориви на тялото си за храна. Теглеше се ежедневно и когато сутрин стъпеше на кантара, нямаше нужда да поглежда към бягащите цифри в малкото дигитално прозорче – добре знаеше точно колко тежи.
Не яж това Клара, добре знаеш че всяка хапка от проклетия кейк с шоколадова глазура и идеално захаросани бадеми съдържа кошмарните 30 калории, 10 хапки правят 300, това дори не е цяло парче, кратко удоволствие, а след него онази непреодолима страст за още и още… Също като целувките на Ян някога, помниш ли Клара, разбира се че помниш, как би забравила
Живееше сама и този факт ужасяваше семейството ѝ. Чувала бе майка си да споделя със загрижен глас – Клара изпусна влака, казваше го сякаш е толкова просто – купуваш билет и отиваш в посоченото време на перона, а баща ѝ клатеше глава в съгласие и повтаряше като ехо след нея – Клара изпусна влака.
Въздъхна и отвори хладилника.
Маруля
Ананас
Извара
Вода
Много вода. Всички съвети за диетично хранене започваха с нея. Пред очите ѝ изникна образът на братовчедката Нели, красивата слаба Нели, която не се хранеше, само клъвваше по някое зрънце, същинско колибри, лека и ефирна с идеални пропорции. Съвършена. Още когато бяха малки, баба ѝ я наричаше така, използваше точно тази дума. Казваше я замечтано, пред всички, а на Клара ѝ се искаше да потъне в чинията с неделния обяд.
С времето прие, че никога няма да бъде като Нели. Колкото и да ѝ се искаше, нямаше как да събуди възхищение – не притежаваше нужните качества.
Понякога изпитваше вина. Нели винаги бе добра с нея, настояваше да бъдат приятелки и Клара се обвиняваше, че не ѝ отвръща с откровеност.
– Ако малко се постараеш, можеш да си красива, Клара. Имаш хубави черти – гласът на Нели се провираше през ушите ѝ все едно някой наливаше затоплен зехтин – може би, ако малко отслабнеш – замълчаваше, навярно чакаше отговор, но Клара не казваше нищо и Нели я хващаше за ръката – мога да ти помогна – лесно е.
Действително, по онова време, може би около 16-тата си годишнина, Клара разбра, че е започнала да напълнява. Забеляза го първо по дрехите, които ѝ стояха ужасно, после, когато се видя гола в запотеното огледало в банята, разбра че храната е неин враг, а тялото ѝ е готово да задържи в себе си всяка изядена троха, всяка мъничка хапка. Виждаше под кожата си погълнатите през деня сладкиши, оризовите топчета с месо, ухаещия хляб и конфитюра от праскови на закуска – настаняваха се на най – неочаквани места, нагло ѝ се хилеха, оформяха тлъстини, които се люлееха в беззвучен смях и я караха да иска да се скрие, да се стопи, да изчезне. След няколко седмици безсъние, в което трескави мисли се сменяха с противна умора, Клара разбра, че ѝ трябва план. Започна да брои калории и внимателно обмисли гардероба си. Широките дрехи бяха приятели, установи го пред огледалото, критично оглеждайки всяка гънка, която платът оформяше. Майка ѝ се ужаси, когато я видя за първи път да слиза на закуска, загърната в някакви дрипи, какво е това, полудя ли момиче, гласът ѝ се смеси с този на баба ѝ, бяха потресени, Как е възможно, какво ще кажат хората!
Дните минаваха и въпреки недоволството и неизбежните сравнения с Нели, най – накрая всички свикнаха и Клара постигна което желаеше – Стана невидима.
За тях. Не и за себе си.
Вечер преди да си легне изследваше тялото си внимателно. Опипваше с ловки пръсти талията и бедрата си, плъзваше длани надолу под раменете, по вътрешната страна на ръцете и с ужас откриваше врагът там, стаен под кожата, виждаше ясно жълтото му лице, подпухнало и грозно.
*
Изминаха 10 години, 10 дълги години, в които Клара гладува много и в крайна сметка успя да поддържа задоволително тегло. Не беше слаба, никога не ѝ се удаде да стигне до идеалните килограми, винаги имаше поне 10 или 15 вповече, но все пак непрекъснато опитваше. Тези опити понякога я уморяваха безкрайно и тя се отчайваше. В такива дни купуваше калорична и скъпа храна, ядеше от нея права пред печката, после чувството за вина надделяваше и тя бързо изхвърляше всичко. Все едно не е било.
*
На вратата се почука и Клара стреснато вдигна глава . Кой може да е, не очакваше никого – несигурно се отправи към вратата и натисна бравата. В първия момент тъмнината я подведе и беше готова да се закълне, че коридорът пред нея е празен. Понечи да затвори и тогава видя кошницата сложена на земята, почти на прага, ако беше направила само една крачка напред, със сигурност щеше да стъпи върху нея.
В кошницата имаше храна. Идеално изпечена франзела се подаваше от единия край – Клара можеше да усети миризмата на хрупкавата ѝ коричка, до нея малки бурканчета с пастет и сладко, парче шунка в прозрачен целофан, плодове и шоколад, господи, колко много шоколад с бадеми.
Наведе се бавно, кръстът ѝ изпука, беше се обездвижила през последната година, почти не излизаше, работеше на компютъра си, пазаруваше пак от него – един бутон и продуктите пристигаха след час. Вгледа се в кошницата. Що за шега, кой е оставил това тук – озърна се и примигна в мрачината на коридора. Пресегна се и отчупи от франзелата, малко, само малко, една хапка, така хубаво ухае, така омайно. Не беше яла истинска храна от месеци и изкушението я сграбчи за гърлото. После изведнъж светлината избухна, смях и гласове я заляха. Клара отстъпи крачка назад и мъчително присви очи.
Различи първо фигурата на баба си, до нея с клоунска усмивка подскачаше като навита на пружина майка ѝ, Съвършената Нели се смееше на пресекулки и гласът ѝ излизаше през отворената уста като цвърчене на мишка.
– Ако имаше поне едно дете – кресна баба ѝ – на кого би му пукало как изглеждаш?
– Да, да – извиси глас баща ѝ – на кого би му пукало, на кого?
– Но как ще има деца, след като тя изпусна всички влакове – това беше майка ѝ, разбира се, че беше тя.
– Клара никога не е била хубава, но можеше поне да е умна. Можеше да изиграе картите си правилно – Клара се опита да разпознае жената, която твърдеше това, но не успя и отново присви очи, напрегна докрай зрението си – не може да е истина
Тълпата изпълни апартамента, миришеше на пот, поклащаха се и танцуваха, извиваха тела, една от жените ѝ намигна и Клара ясно видя люспи върху кожата ѝ, твърди змийски люспи, а баба ѝ се кълчеше перверзно, люлееше задника си като кабаретна актриса. Какво искат, за Бога, помисли си отчаяно, какво искат от мен.
Изведнъж някой започна да пее и Клара осъзна, че с песента я поздравяват за рождения ѝ ден.
Господи, озърна се като полудяла, как си позволяват да нахлуват в дома ми! Въздухът с усилие си пробиваше път към дробовете ѝ. Опита да поеме дъх и цялата се разтресе.
*
Седеше потна в леглото, косата ѝ лепнеше пред очите, а ръцете ѝ трепереха отпуснати отстрани до тялото.
Сън, само сън, това е просто един глупав сън
В жилището цареше абсолютна тишина. Утрото се опитваше да изгони нощта и сякаш всичко си беше на мястото.
Или почти всичко. Под неуверената светлина, която се промъкваше зад завесите, Клара видя кошницата.
*
По обяд спонтанно реши да излезе, не беше го правила от месеци. Загърната в широкото си палто бързо се спусна надолу по улицата. В самия ѝ край, в една от старите къщи живееше Нели. С Ян. Да, да, Клара нямаше против и как би могла, тя се отказа от него, дори не стигнаха до връзка – няколко бегли целувки, после тя се оправда, че е твърде ангажирана, че не може да се отдаде на друг човек, което беше самата истина, защото Трябва да отслабна
Стори ѝ се, че вижда болка в очите му, но скоро разбра, че я е забравил.
С Нели съм, каза ѝ онзи път, когато го срещна случайно на тротоара пред пощата. Кимна му и не каза нищо – прие го веднага. Нели бе толкова красива, така добре се обличаше, образована и умна, на нея всичко ѝ се получаваше перфектно, тя беше гордостта на семейството, идеална съвършена. Слаба. Не гледаше в него, но несъзнателно регистрира колко добре изглежда самия той. Замълча, събра пръсти в джобовете и неволно опипа корема си през хастара – имам работа изрече и тръгна бързо.
*
Нели я посещаваше всяка седмица.
– Късметлийка си ти, Клара – казваше ѝ, оглеждаше високите тавани и добавяше като на себе си – никога няма да разбера защо дядо избра теб за своя единствена наследница.
Може би, защото ме обичаше – отговаряше наум Клара, той беше единственият, който не се прехласваше по твоето съвършенство – но вдигаше рамене – Нямам представа, Нели.
– Твърде голямо жилище за сам човек – добавяше Нели, но Клара изобщо не я слушаше.
*
Спусна се към центъра на града, но бързо се отказа. Навсякъде имаше хора, сновяха напред назад, пазаруваха, натъпкваха се почти един върху друг в малките ресторанти и кафенета, смееха се и дъвчеха самодоволно, щастливо.
На връщане се отби в магазина. Маруля. Извара. Краставици и малко елда. Вода.
Усети как се задъхва по стълбите. Сега ще изхвърля онази храна и ще почистя – каза си и се вкопчи в парапета.
*
Пред вратата ѝ отново имаше кошница. Клара отключи и я избута с крак вътре. Седна на леглото и мълчаливо я загледа. Не виждаше ясно какво има вътре, но усещаше миризмата и устата ѝ се напълни със слюнка.
*
„ познавайте слабите си страни, за да сте силни „
Клара изключи телевизора и избута с длан трохите от скута си. Беше загубила представа за времето, часовете се сливаха един с друг, сменяха се светлина с тъмнина, а Клара ядеше. Всеки ден пристигаше по една кошница, пълна с храна.
Масло
Сметана
Хляб
Шоколад. Боже, колко вкусен шоколад. Всъщност можеше да добие представа за времето, ако преброи кошниците. Не се питаше кой ги изпраща. Изяждаше храната и ги замъкваше в килера, кулата от ратановите им тела ставаше все по – висока. Пристигаха пред вратата ѝ всеки ден, по едно и също време, в късния следобед, и Клара ги очакваше нетърпеливо. Изяждаше всичко, до последната троха, после лягаше по гръб на дивана в дневната и гледаше безволево в тавана.
Този път, когато дойде проклетата храна ще я изхвърля. Обещавам, заклевам се.
*
Нели пристъпи с леката си стъпка в дневната и се завъртя.
– Харесва ли ти – показваше нещо, което Клара не разбра, но кимна с глава.
Да да чудесна си Нели, съвършена.
– Слушай – Нели се приближи и прошепна почти в лицето ѝ – с Ян ще се оженим.
– О – Клара наистина не знаеше какво да каже – браво.
– Да, много сме щастливи, Ян търси жилище, нещо светло и просторно, подходящо за семейство – завъртя глава – като това тук.
Клара се огледа наоколо с безразличие.
Гладна съм, просто искам да ям.
*
Следващите месеци бяха меко казано странни. Ставаше трудно от леглото, често когато се събудеше разбираше, че е късен следобед. Замъкваше се тромаво до вратата и избутваше с крак пакета вътре. Продуктите отдавна не бяха така подбрани – пристигнаха в кашон, вътре намираше само хляб и майонеза, няколко кутии с вафли, но Клара изяждаше всичко.
Тук има над 10 хиляди калории, казваше един глас, но Клара не го слушаше. Живееше в унес, ядеше и веднага заспиваше, после ставаше и търсеше още храна. Не работеше. Не се обади на работодателя и след няколко гневни писма от него спря да проверява пощата си.
*
Един ден пакет не дойде. Клара изяде всичко, което беше останало от вечерта, но гладът я караше да проверява по няколко пъти пред вратата. След няколко часа я обхвана паника. Беше гладна до смърт, пакет не пристигаше и в апартамента нямаше никаква храна.
План, трябва ми план. Трябва да намеря храна.
На сутринта прегледа сметките си, имаше малко пари и това до някъде я успокои. Загърна се в огромното палто и излезе навън.
Чувстваше се толкова самотна в този ужасен град. Хората я мразеха, виждаше го в погледите им, презираха я и как няма, кой не би се отвратил от дебелата самотна жена, която едва влачеше огромното си тяло. Нямаше смелост да се качи на кантара, но знаеше, че е изпуснала контрола.
Клара изпусна всички влакове нали така
Купи каквото можа с останалите пари. Имаше за няколко дни и после щеше да спре, да излезе от този порочен кръг, да влезе в режим.
Да отслабне.
*
Надяваше се да има храна за поне 4 дни, но изяде всичко още на втория. Успокояваше се, че когато продуктите свършат, неволята ще я притисне и принуди просто да спре. Човек може да издържи без храна няколко седмици, нали така, а до тогава ще си върне работата, ще се вземе в ръце и ще установи контрол над живота си.
На следващия ден обаче пристигна пакет. Донесе го Ян. Клара отвори вратата и той просто стоеше там с картонената кутия в ръце.
– Нося ти храна – каза и влезе без да чака покана.
Клара го гледаше как свойски се разположи в дневната ѝ и осъзнаваше, че не може нищо да направи. Усещаше че е слаба, какъв парадокс, нямаше сила да се противопостави, да попита какво си позволява той и защо.
– Нали разбираш – прошепна ѝ – ние ти мислим доброто
Ние. Кои ние
– Ще се грижим за теб, но за целта и ти трябва да помогнеш малко – погледна я с усмивка – да хапнем, а, какво ще кажеш – потри ръце и затършува в кутията.
*
Няколко дни по – късно Клара напусна жилището си и се премести в малката квартира на Нели и Ян, а те се настаниха в нейния апартамент. Всички казваха, че Клара е светица да направи този жест за тях, разправяха, че го е заверила нотариално като подарък, недоумяваха, но пък изразяваха бурно одобрение.
*
Валеше от часове. Според синоптиците дъждът нямаше да спре поне седмица и после очакваха да премине в сняг. Погледна образа си в огледалото. Беше започнала да напълнява напоследък. Трябваше да се стегне и да влезе във форма, няколко месеца диета и спорт и противните 20 килограма в повече щяха да са само неприятен спомен. С дисциплина и воля всичко е възможно, дори да забрави Ян.
Облече палтото си и отвори вратата. На прага имаше кошница, а в нея храна. Нели се наведе и усети как кръстът ѝ изпука. Беше се обездвижила през последната година – прекарваше по – голямата част от времето си в леглото, потънала в самосъжаление. Храната бе единствената ѝ утеха. Взе кошницата и я внесе в дневната.
Последни коментари