Когато приближи пейката, той намали темпото. Всяка сутрин тичаше по алеята покрай реката и всяка сутрин тя беше там. На пейката. С разпилени коси и втренчен някъде напред поглед. Не беше сигурен дали медитира, седнала по турски, с отпуснати ръце, но с изправена фигура, или просто остава насаме със себе си. Понякога дългата й кестенява коса беше прибрана на небрежен кок и той можеше да проследи извивките на дългата й шия. Ето, след миг ще я зърне.
Нещо ужасно привлекателно имаше в това очакване и Йоан се поспря за миг,а после нетърпеливо се затича. Нея я нямаше, не седеше в обичайната си поза и той се напрегна. „По дяволите! Колко пъти отлагаше да спре и да я заговори! А сега! Край!“ Някакъв неясен шум го изтръгна от вълненията му и той се спусна към канала. Долу, с разпилени коси, почти наджапала до колене, жената се опитваше да хване нещо в реката. „Какво е това? Куче? Куче бебе?“ Той не се поколеба. Хукна надолу и с два скока, нагази във водата. Една малка кафява топка се бореше с реката и се давеше в своята паника. Йоан успя да я хване пред смаяния поглед на непознатата и с едно движение да издърпа и нея на брега.
– Благодаря Ви! – разтреперана и задъхана го погледна с големите си кафяви очи. – Много сте мокър! Аз съм с кола, студено е, да ви закарам?
Беше увила малката кафява топка в жилетката си и самата тя трепереше от студ.
– Аз съм Нина, между другото, колата ми е там. Без да дочака отговора му, тя тръгна към колата. Той я последва. – Ще намокря… – Спокойно, вие сте герой! Това мъниче щеше да се удави.
Кученцето се беше сгушило, усетило топлината на тялото й. Колата беше хубава и миришеше на парфюм, нейният…
– Къде искате да Ви закарам? – Да,да, аз живея нагоре по булеварда, но май си изпуснах ключовете в реката… – О,не, това е ужасно! Ще дойдете у дома, ще се стоплим и тримата и ще измислим нещо. – Тя рязко зави по малката уличка и уверено обърна посоката. – И аз съм наблизо, но днес излязох с колата…
Спряха пред малка кооперация, нито нова, нито стара, но добре стопанисвана. Живее близо до мен, замисли се Йоан, а не съм я засичал никъде освен при реката.
– Отскоро ли живеете тук? – попита
– Да, от 3 месеца. Преместихме се след като…тя тръсна глава все една я заболя внезапно. – да, отскоро сме тук. За първи път използва множествено число и на Йоан му докривя. Толкова го привличаше тази Нина, обгърната от мистериозна тъга, че му се искаше още сега, на входа, да я сграбчи и да не я пуска. Да я граби като похотливец и в същото време да я приласкае като малко дете. Гушнала кучето, тя отвори вратата на жилището. Вътре беше приятно и много чисто. Все една не живееха хора. Нина внимателно остави животинката на пода и бръкна в един шкаф за кърпа. Беше бърза и уверена в действията си. Докато наблюдаваше шашардисаното куче и още по-шашардисания мъж, тя зареди кафеварката и измъкна отнякъде топла мъжка жилетка. Йоан не можеше да откъсне очи от нея и искаше този миг да не свършва.
– Още веднъж Ви благодаря! Не знам този мъник откъде се появи, но явно е роден с късмет! Ще го заведа при ветеринар. Тя се надвеси над кутрето, което се беше унесло в дрямка, сгушено в топлата жилетка. – Какво й трябва на една Душа?! – Все едно го каза на себе си Нина – малко грижа и ласка – и тъжно се усмихна… Йоан инстинктивно тръгна към нея, за да я прегърне и никога да не я пусне… В този миг в ключалката изщрака кл
Последни коментари