разказ от Павлина Георгиева

Невидимо присъствие

Дина усети присъствие в стаята си около два и половина след полунощ. Живееше на десетия етаж, съвсем сама, откакто бе поставила началото на нов живот. Спокоен, лишен от излишни емоции, точно какъвто ѝ трябваше и какъвто беше през последните месеци. До тази нощ.

        – Кой е там?

        Мълчание. Разбира се, че мълчание. Какво си въобразява? Стаята ѝ е каквато си е била винаги. Ето я там, до стената, масата с лаптопа, саксията с цветето, нахвърляните по стола дрехи, които още утре ще подреди и прибере в гардероба. В гардероба. Сигурно там се е скрил тоя натрапник!

        – Да, бе! – обади се глас в главата ѝ, – Дошъл е да ти подреди бельото по цветове!

        Бившият ѝ винаги очакваше да я види с определен цвят бельо според деня от седмицата. Оттогава ѝ остана навик много да внимава в никакъв случай да не носи червено във вторник или, ох, да чукне на дърво, лилаво в събота! Все ѝ се беше случвало да привлича откачалки в живота си, този обаче би всички рекорди.

Откакто скъсаха, Дина си купуваше само шарени бикини и сутиени. За още по-сигурно ги комбинираше толкова безразборно, че ако припареше мъж до нея в близко бъдеще, щеше напълно да изключи защо изобщо беше тръгнал да я съблича, при вида на тоя колоритен ребус по нея.

Дали да не махне нощницата и да остане по бельо? Това може да стресне неканения гост! Или да събуди любопитството му. Гнева му? Пиер имаше ключ от дома ѝ. Този цветови маниак е нахлул посред нощ, влязъл е в гардероба ѝ, с фенерче, естествено – оранжево, все пак, днес е сряда, и като е видял какви бикини си е накупила, всеки момент ще ѝ дръпне реч:

–     Дина, всеки атом във Вселената е тук със специалната си мисия. Нямаме право да противостоим на Висшата промисъл. Всяко отклонение от наша страна дисбалансира изначалното равновесие. И точно заради това е важно да запомниш, че в понеделник е редно да се носят жълт сутиен и жълти бикини! Жълти!

–      А жълта книжка? Всеки ден? – на нея със сигурност ѝ трябваше една, на него вероятно са му издали по рождение. – Освен това, днес е сряда.

–       Срещата ни на тази земя не бе случайна. – продължи Пиер с патетичната си реч, снизходително пренебрегвайки забележката ѝ. – Попадна на мен, за да ти покажа Пътя. Най-правилният път до Пътя е осеян с точното, последователно използване на Цветовете.

–     А като стъпя върху Пътя, започвам бодро да крача към шишенцето с шарени хапченца?

–       Започваш бодро да крачиш към мен!

–       Да, де, то е същото…

–       Винаги си била толкова безразсъдна! Шегите ти са лишени от вкус, от цвят, от… Сериозно ли си въобразяваше, че имаш право да се отклониш от предопределеността, от нашия съюз, нашия общ Път? Този кафез ще възвърне послушанието ти, ако, разбира се, някога си разполагала с такова!

Преди да успее да измисли как да реагира, видя с периферното си зрение спускащите се покрай нея решетки. Нещо изщрака. Този я беше заключил в кафез. Трябваше да извика полиция. Незабавно!

–    И какво ще им кажеш? – включи се пак онзи глас. – Здравейте, господин дежурен полицай. Много Ви се извинявам, че прекъсвам среднощното ви решаване на судоку, обаче тука бившият ми дойде и ме заключи в кафез. Ако може, такова, да минете, да ме отключите. Само, преди да тръгнете, обуйте си оранжеви боксерки…

–     Благодаря Ви за това обаждане, госпожице. Изобщо не ме притеснявате, напротив, за мен ще бъде чест да ви извадя от кафеза. Именно перспективата да вадя закъсали девойки от кафези ме насочи навремето към тази професия. В какъв нюанс на оранжевото ще заръчате да бъдат боксерките ми? Морковено или тиквено?

Натика гласа в един от по-отдалечените ъгли в главата си. Имаше по-важни задачи за решаване. Обърна се, да огледа кафеза, за да види къде е ключалката му, катинарът му или с каквото там се заключваше. Кафезът го нямаше.

–    Що не звъннеш на полицайчето, да докладваш за откраднат кафез? – обади се пак онзи досадник.

Добре. Мислѝ. Не откачай. Мислѝ. Дори и Пиер да е дошъл, за да те връща обратно, вече щеше да говори с теб. Той винаги иска разговорите да се случват вед-на-га. Пиер не е тук. Кой влезе в стаята ти?

–     Наистина ли не се досещаш? С кого си говореше досега?  

–      Ами, с Пиер, с един полицай…

–      Това е един и същи човек, драга, или забрави какво работи бившият ти? Както и че бяхте партньори и в службата? Свидетелските ти показания срещу него спасиха стотици животи. Ако се беше размекнала в онзи момент, сега щяхте да правите помен на студентите. Трябвало да понесат тежката си карма, защото са избрали да държат изпит по физика в синя сграда в четвъртък, когато правилният цвят е розов. Нали не вярваш, че в онзи експлозив беше заложил розови боички, за да пребоядиса фасадата?

–       Кой си ти? – попита Дина, повече изморено, отколкото притеснено.

–       Заспивай сега.

Събуди се почти към обяд. Бяха я предупредили, че включването ѝ в програмата за Защита на свидетелите би отключило някои странични ефекти, като параноя например. Нещото, което пропуснаха да ѝ кажат, е, че това може да я накара най-после да чуе Вътрешния си глас. Същият, който знаеше как да я извади от кафеза.   


  Още разкази от Павлина Георгиева