Онзи ден срещам един познат и вместо здрасти той ме застрелва „Спомняш ли си едикой си, беше ни колега. Станал шеф едикъде си. Кой знае с какъв парашут са го пуснали.“ После прави пауза и продължава „Ех, да имаше и мен някой да ме подбутне, ама не, ние с теб все на опашката ще си останем.“ Българинът все иска да е пръв и неистово мрази първите.
Защото те са връзкари, станали са първи нечестно, по втория, третия, петия, найстия начин.
Първите, според него, винаги са парашутисти. Неотменно са некадърници и при всички положения далеч по-неспособни от него самия.
И той би станал пръв ако някой му даде шанс, ако някой го забележи. Но е неглижиран, незабелязан, уменията му се омаловажавани.
Винаги има, според него, по-добър от първия и първият става обект на постоянно оплюване и изтъкване.
Мразим първия, първите, вторите, третите. Типично по български.
Ние разбираме от всичко, коментираме всичко, компетентни сме по всичко.
Българинът е пенкелер – той разбира от музика, от поезия, от политика, от икономика, от плетене на гащи, от висш пилотаж, от лепене на плочки, от шпакловане на тавани, от пътна инфраструктура. Може да анализира до най-тънкия детайл всяка проява в гореизброените сфери и в още около 100 неизброени и да докаже, съвсем компетентно, как за нищо не става. Всъщност ние, българите, имаме чудотворен талант да обясним как нещо няма начин да стане.
Така си е, баш майстори сме.
Майсторски мразачи.
Бързо ще намериш другари по омраза, е казал един българин – Венцеслав Константинов
той казва също „Намразваш другите, когато си намразил себе си.“
„Ненавистта е нещо мъртво. Кой от вас би искал да стане гробница? “ е риторичният въпрос на Джубран Халил Джубран,
а аз се присъединявам към призива на Анатол Франс:
„Окуражавайте омразата към ненавистта“, колкото и да мразя омразата.
