Помня като млада, невръстна девойка слушах Стинг и въздишах. Влюбих се на Стинг, любих на Стинг, може да се каже, че любих Стинг…в мечтите си. Като дойде в Бургас, се разминахме. Казах си – що за нечестна карма е това и коя Вселена ми натресе тази върла несправедливост. В София обаче не го пропуснах, дори изневерих на мързеливата си природа и си взех билети баш отпред – да го видя и да ме види. Ако може и едно селфи да си направим. Ей тъй – за спомен. Заредих се ощ в ранни зори на пода на залата – зер да съм първа, от най-първите. Сбих се с един бабаит, който неравно бранеше мястото за любимата си и ей го на – излезе, изгря, запя, изпя и си тръгнА.
Не ме разбирайте погрешно – Стинг е велик. Стинг е великан. От онези велики великани, които само като ги видиш и настръхваш, а като ги и чуеш се разтапяш. Настръхнах, разтопих се, пях, виках, плясках, тропах, свирих, влюбвах се, снимах се. Стинг ми пее на крака!!!Почти на ухо. Почти само на мен, като изключим останалите няколко хиляди. Но някак си ми се искаше да слезе от трона и та каже по дума за песен, да се подбъзне с тълпата, да сподели пикантна история, да каже, че София е по-готина от Париж…например. Но той си остана един истински енглишки джентълмен – изискан, обран и велик. Минималистично гигантен. Като гениите, които ти дават да ги обичаш, но не и да се влюбваш. И така ще си остане – Стинг горе, ние – в краката му. Той има право да не говори, аз си запазвам правото да се чувствам една милимунда недоволна от това.
