Иван Ласкин

Любов по Сартр/Лора Райчева

Колкото по-безсмислен е животът, толкова по-непоносима е мисълта за смъртта.
– Пак любимия ти Сартр ли ми цитираш? – попита Нина
– Не е просто цитат. Вярвам в това. Ще изживея живота си шеметно и бурно. Всичко ще чуят за мен. Не мога просто да съществувам. Не мога да ям, спя и акам и с това денят ми да се изчерпва. Искам всичко. – отговори бавно и някак студено Иван.
Нина се сгуши в него и закачливо го попита:
– За мен ще има ли място в шеметния ти живот?
Иван стана, сипа си нова чаша вино и застана пред прозореца. Мълчеше, но дори в мълчанието си беше някак груб. Нина гледаше гърбът му и се чувстваше нищожна. Нежелана. Да, имаше вино и разговори по цели нощи. Предимно за Сартр и Превер. Бохемска идилия направо. Но опиташе ли се да се сближат истински, да говорят за утре, за тях, той ставаше леден. Мълчеше и ѝ казваше да си ходи или влизаше да се къпе, като демонстративно заключваше вратата на банята.
Този път, обаче не направи нищо от това. Мълча десетина минути загледан навън и после ѝ каза няколко думи. Почти ги просъска. Беше груб и рязък, макар да говореше тихо.
– Ти си ми само любовница. Забрави ли, че си гадже на Марин? Промъкваш се тайно тук. За какво бъдеще ми говориш? В моето бъдеще няма място за несигурни жени, които са ок да са нечия секс играчка.
Беше два дни преди Коледата на 2002 година. Навън тихичко валеше сняг, а в стаята беше мъртвешка тишина. Няколко дребни сълзи се търкулнаха бавно по бузите на Нина. Тя не ги избърса, а ги остави бавно да изсъхват, напомняйки за болката, която ги е причинила. Имаше нужда от това, за да може да нахлузи дънките си, да обуе ботушите и с яке и шал в ръка да си тръгне тъжно от живота на Иван.
– – – – –
След година, когато навърши 18 години, Нина се омъжи за Марин. Повече не видя Иван. Даже не чу нищо за него. Сякаш никога не беше съществувал. Физически. Защото в главата ѝ се разхождаше ежедневно. Беше се разположил удобно и напомняше за себе си. Всеки ден. Всяка нощ. Беше дълбоко, безнадеждно и пагубно влюбена в него. Въпреки униженията, които понесе. Въпреки арогантното му и грубо отношение. Въпреки обидата и смачканото ѝ его. Мечтаеше да го срещне и този път той да поиска бъдеще с нея. Пък ако ще това бъдеще да е на празноглава секс кукла. Само да е с него. Ще преглъща обидите. Ще търпи унижението. Само да е с него…. Да избяга от скучния Марин и монотонния живот. Искаше шеметно ежедневие с Иван. С цената на всичко.
– – – – –
– Очаква те невероятна година Иване. Пардон, Йоане. – каза издателят и гръмко се изсмя – нова книга, награда от гилдията, награда от публиката. И това са само сигурните неща. Като прибавим и онзи конкурс и вероятната награда от Президента. О, да не забравя и, че ще издадеш за първи път и в Германия. Щастливец. Късметлия.
– Не е късмет. – просъска Йоан – Този успех си го планирах. И всяка стъпка – от смяната на името ми от Иван на Йоан и измислената ми префърцунена фамилия, през живота в Перу, през брака с онази французойка, та чак до тая награда, която толкова те гъделичка.
Йоан стана от фотьойла, остави потната чаша с уиски върху неприлично скъпото бюро от абанос на издателя и се запъти към вратата.
– И още нещо – спря Йоан с ръка на бравата – вече 18 години не се казвам Иван. Не си позволявай повече да ме наричаш така.
– – – –
Намери профила ѝ във фейсбук преди седмица. Ровеше се в него и попиваше живота ѝ. Снимки, постове, елементарни разкази от ежедневието ѝ. Тя нямаше как да го познае. Не знаеше новото му име. Не знаеше нищо за него. Той не само издаваше книги с измисленото си име, но никога не даваше снимки на журналистите. Интервюта само писмено. Беше се превърнал в мистерия. И това беше половината причина за огромният му успех. Тази тайнственост и неистовото желание на хората да познаят кой е той, ги караше да изкупуват всеки тираж от всяка негова книга за дни. Мислеше си, че дори да издаде книга от 200 страници, всяка от които да е чисто бяла или с една единствена дума на нея, например лайно или чадър, или смърт, дааа, смърт звучи чудесно, каквото и да пишеше, щеше да се продаде в хиляди бройки и да се купува от чуждите издателства като бестселър.
Живееше шеметно, като в мечтите си. Пет брака. Пет развода. И всяка от жените красива и ужасно влюбена в него. А той… през всичките тези години мислеше за Нина. Искаше я. Повече от всичко. Мразеше я. Че си тръгна тогава. Че не беше само негова. Че беше прекалено добра. Обичаше я. Защото беше нежна. И тъжна. И красива. И ранима.
Търкакяше се между егото си, което беше нечистоплътно и отблъскващо и болезнената си любов към Нина и желанието да я намери и да си я вземе.
И сега този профил. Щастливият ѝ живот. Посредствен. Обикновен. Но щастлив, мамка му. Усмихната. Прегърната с Марин. И пак усмихната. Шляпаща по ръбчетата на разбитите вълни. Как не я е срам да е щастлива, когато той е нещастен. Тъпата кучка. Ще ѝ го върне тъпкано…
– – – –
Нина не знаеше защо се съгласи на среща с този Йоан. Никога не се срещаше с мъже, които не познаваше. Може да беше семпла журналистка в посредствен седмичник, но психопати я наобикаляха колкото си искат. Обаче този Йоан я привлече. Беше арогантен и надменен. Но си личеше, че е умен, а не някой луд. Привлече я като светлина от свещ. Е, и обеща много пикантна история за вестника.
– – – –
Нина не вярваше на очите си. Гледаше Иван и краката ѝ се подкосяваха. Не беше нужно да ѝ казва каквото и да е. Хвана я за ръка и я заведе до колата си. Тя леко се качи и тихо и учудено пропътува пътя до жилището му. А там вино, секс, сълзи, вино, секс, смях, вино, музика, секс…
– – – –
Йоан беше твърде дълго в банята. Когато влезе и врътна ключа, сякаш ѝ заби нож в сърцето. Същото унижение. Същата болка. Но тя си беше обещала, че само да се върне, ще търпи всичко. Сипа си още вино и си го изпи в компанията на солените си сълзи.
Мина много време. Не се чуваше душа. Почука на вратата. Йоан не отговори. След още един час тя се паникьоса. Започна да удря по вратата. Заблъска с един стол по нея. Нищо. Нито звук. Накрая намери един чук и започна да чупи вратата с него. След десетки удари успя. Счупи я. Бравата отвхвръкна и тихо и зловещо, със скърцане, вратата се отвори.
Йоан лежеше в локва кръв, с прерязани вени. До него се търкаляше бележка: “Не е достатъчно да умреш, важното е да умреш навреме. Сартр”.