Дана усещаше, че силите й я напускат. Годините се трупаха и все повече й костваше да се грижи за малкия си дом и животинките. Гледаше настъпващата пролет и се чудеше как ще посрещне редовните посетители на къмпинга, в това забравено от Бога място….
Цял живот Дана се бе борила – и когато рано остана вдовица, и когато дъщеря й Богдана срещна онзи художник на Вароша и след едно знойно лято, той си замина за Франция, а тя се оказа бременна и сама. Скри срама и бременнността й в бащината си къща в едно малко планинско селце, кръсетно, по ирония на съдбата, с името Любовище.
Богдана роди малката Ана. Явно бе писано всяка следваща брънка от рода да бъде още по-прекрасна – магнетични тъмни очи, изваяни нацупени устнички и тъмничка паяжинка за косица. Бебето беше и кротко, и красиво като картинка.
С малкото си събрани пари Дана купи един терен близо до реката и с помощта на кмета и няколко приятели от детските години направи къмпинг, в него – малка гостилница. Така се издържаха трите – Дана, Богдана и Ана. Всичко изглеждаше като да се е наредило …до онова лято, когато група артисти, търсещи вдъхновение, дойдоха в Любовище. Единият, изгряваща звезда, залюби Богдана – току разцъфнала след раждането и в крехките си 23 години.
Не се учуди Дана, когато дъщеря й тръгна с него есента за София. Щеше да търси работа, щеше да учи и да подреди живота си…Детето остави, първо, уж докато се установи, после …беше трудно, време нямаше, а след това дойде и трагедията…. Богдана загина в катастрофа, артистът оцеля.
Дъщеря й си отиде само на 26 години, а Дана трябваше да преглътне майчината мъка, да махне черната жалейка и да научи внучката си да живее с гордо вдигната глава. В Любовище училище нямаше, затова всяка есен баба и внучка затваряха малкия къмпинг и отиваха в Благоевград, където Дана все още имаше скромна къща, наследство от родителите на мъжа й. Споменът за него караше Дана да се усмихва със сълзи в очите. Любовта им бе красива, нежна и кратка. Стоимен бе млад учител и бързо се влюби в най-хубавата си ученичка. Едвам изчака да го разпределят в друго училище, а Дана да завърши и я поиска от баща й. Бяха щастливи, но закратко. Дъщеричката им бе едва двегодишна, когато го покоси коварна болест и бързо го отнесе.
Част 1
Когато дойдеше април, Дана отваряше джамовете на гостилницата и изпираше до снежнобяло чаршафите на бунгалата. Малката Ани оставаше сама до ваканцията, наглеждана от добрата им съседка леля Гинка. И така ходина след година.
Ана беше пълна противоположност на майка си – растеше като кротко и вглъбено в себе си и в рисуването си дете. Дана би казала дори скучно, ако не виждаше таланта на внучката си и нейните блестящи идеи, родени от досега й с природата и свободния дух на планината.
Затова не я учуди стипендията, която й предложиха, след като завърши училище, и с която замина, не къде да е, а в Париж.
Не говореха често за баща й, но Дана беше честен и прям човек –откровено разказа на Ана историята на родителите й, така както я знаеше. Даде й малката кутия със снимки и едно копринено шалче, останали от художника. Ани върза фишуто на врата си, прегърна баба си, която бе единствения родител, когото някога бе познавала и се качи на автобуса за Париж. Беше годината на Милениума и все още самолетните билети бяха недостъпни, особено за едно обикновено момиче от Югозападна България.
Част 2
В края на лятото, Любовище ухаеше на печени чушки и на сладко от сини сливи. Всяка сутрин селото се събуждаше с нов нюанс на златното и червеното, зеленото отстъпваше на охрата, а топлите нощи се осъмваха в хладната прегръдка на септемврийското утро.
Ана знаеше, че дълго ще сънува поляните над родното си село, шума на буките и монотонния ритъм на хлопатарите.
Трудна беше раздялата й с причудливите форми на пясъчните пирамиди, които издигаха великанските си силуети от всички страни на селото. Всеки път щом минеше през тунела , който водеше извън Любовище, Ана се чувстваше като Алиса, която напуска своята страна на чудесата през вълшебната дупка, прокопана от самата планина.
Толкова сълзи щеше да изплаче за родния си дом, за баба си и за малкото приятели, които оставяше в това мелнишко село. Знаеше, че този път тунелът ще я отведе далеч, в една непозната страна, където я чакаше различен живот. Цял нов свят.
Ана никога нямаше да забрави дългото пътуване с автобуса, странните хора, потеглили към надеждата за по-добър живот и миризмата на изгаряла нафта и спарено, която я лъхваше всеки път, щом спираха за почивка. Спътница й беше момиче от университета – приказливата Роза – коренна нейна противоположнист. Синеоката девойка за кратко време се разговори с останалите пътници в автобуса, докато Ана седеше тихо и искаше да се слее със седалката. Нямаше нужда от шума и смеха на нейната спътничка. Въпреки това беше благодарна, че не отива съвсем сама в този далечен град, който познаваше само от филмите и книгите.
Пристигна в Париж, смазана от умора и напрежение. Намериха адреса на фондацията, която отговаряше за стипендиите и след това животът се завъртя на бързи обороти. В следващите месеци Ана учеше, рисуваше и работеше в офиса на фондацията. Добрият й английски, приличният френски, фактът, че разбираше рускоговорящите студенти й помогна много. В малкото си свободно време кръстосваше улиците, катедралите и музеите на Париж, а нощем сънуваше своето Любовище. Кратките разговори с баба й, дългочаканите писма и имейлите от приятелите държаха жив образът на родния дом.
Първоначално Ана делеше стая с Роза, но още на втората година синеоката девойка се омъжи за един от студентите по-горен курс и стана френска съпруга. Ана запази мансардната стая и бе готова на още по-сериозни икономии, за да остане сама с рисуването и мислите си .
Още след първите месеци в Париж, тя се престраши да потърси информация за художника, онзи, който така и не успя да нарече татко.
Франсоа Батист не беше познат на преподавателите й в Академията, нито на уредниците в двете галерии, къдети често ходеше, а понякога и помагаше при събития. Дори при един от разговорите с баба си й каза ядосано, че вероятно е самозванец, който така е омайвал заблудени девойки .
– Художник беше, ма Анко! Виж се, каква си ми хубава, керко. – прекъсна я баба й.
Ана се засмя на телефона. Само нейната баба Дана бе в състояние да я усмихне и в най-безпътната ситуация.
Един ден, след близо двегодишен престой във Франция, Ана реши да попътува извън Париж. Искаше да види Живерни и градината на Моне. На гарата, от където тръгваше влака за Живерни, тя забеляза красив тъмноок мъж, който рисуваше на малък статив. Около себе си бе наредил готови картини в разнообразни размери. Ана се приближи и започна да ги разглежда с любопитство. Една от картините бе с различна техника и й напомни за нейното село.
⁃ Простете, Вие ли сте рисувал тази картина? – попита Ана.
Той я погледна и сякаш излезе от унеса си.
⁃ Защо питате, млада госпожице? Както виждате, съм художник.
⁃ Извинете ме, но тази… тази е различна. Вижте посоката на четката и цветовете… Къде е това място? – посочи Ана, но говореше по-скоро себе си, а не на непознатия художник.
⁃ Имате набито око – той смени тона. Картината е на стар мой приятел, пейзаж от странстването му, някъде из Балканите.
⁃ Как се казва Вашият приятел? – Ана подскочи, защото чу свирката на заминаващия влак. Беше го изпуснала, но това нямаше значение в този момент.
⁃ Франсоа Батист – отвърна художникът. Познавате ли творбите му?
⁃ Не, не, бихте ли ми дали негов контакт – обзе я неясна сила и тя забрави стеснителността си.
⁃ Съжалявам, госпожице… отвърна тъжно мъжът – Франсоа си отиде преди 10 години… почина, от аневризма. Светла му памет. Аз бях съвсем млад, а той бе мой ментор. Загубата му остави голяма празнина в мен…
Художникът замълча, а срещу него това красиво момиче със странно познати очи го гледаше втренчено… после очите потъмняха и се напълниха с безмълвни сълзи. Ана се разрида…
Жан-жак бе преминал Христовата възраст и въпреки наследствените имоти, предпочиташе да се издържа с картините си. Декадент по душа, рисуваше със сърцето си и бе един от уважаваните и харесвани млади творци на Париж. Изложбите в малките галерии не му пречеха да обикаля със статива любимия си град. Сякаш цял живот я беше чакал – малката тъмнокоса самодива от България, носеща гените на Франсоа – ментора или по-скоро бащата, който не бе имал Жан-Жак. Всъщност имаше и баща, и майка, но и двамата не приеха, че синът им ще рисува по улиците и ще живее в апартамента на прислугата в 16 район. Първо го молиха, после го заплашваха, накрая се примириха, че той няма да продължи традицията на четвъртото поколение адвокати. Единствено дете, Жан-Жак разполагаше със цяло състояние, но живееше като гаврош. Единствено се облагодетелства с малкия мансарден апартамент на Ру де Макдебург, близо до Айфеловата кула. Прие Ана, дъщерята на любимия учител, която да напътсва и учи на всичко, което той самия бе научил от баща й.
Срещата с Жан-Жак бе огромна утеха. Той изгради образа на изгубения й родител с нежност и такт. Разказваше й с часове за неговите търсения и разбирания за живота, за начина му на рисуване и с удивление красивият французин виждаше част от стария си приятел в това малко тъжно и много красиво момиче.
Ана се дипломира , получи чудесни предложения и можеше да продължи работата си в галерията, в която работеше, но нещо я дърпаше назад – бе открила баща си, благодарение на Жан-Жак, сега бе ред да открие повече и за майка си, но за да успее, трябваше да се прибере в България.
– Дали ще те видя отново, каза Жан Жак с нежност и тъга в гласа си
Тя замълча, не знаеше какво да му каже… В Париж имаше чудесен живот, изпълнен с изкуство, интересни хора, добра работа, някое и друго мимолетно влюбване, неговото силното рамо, да си поплаче. А там – в онази различна земя? Споменът за волните лета и коравата, топла ръка на баба й…
Ето, пътят назад – отново с един скромен куфар в ръка, 7 години по-късно Ана стоеше на летището и се усмихваше смутено на най-добрият си приятел.
⁃ Мъничко ме е страх – прошепна тя.
⁃ Ти си моята смела балканска самодива, забрави ли? – Засмя се Жан Жак и я прегърна.
⁃ Сигурен съм, че те чака вълнуващо лято и искам да ми пращаш снимки и да ми пишеш мейли. Искам да знам всичко!
Ана го целуна нежно по бузата, потъна в прегръдката му и някак с леко сърце тръгна към изхода за излитане.
Част 3
Дана не ходеше по земята, летеше…сърцето й, отново живо и пълно с обич се събуди след толкова години.
Беше дейна жена – организира двамата останали майстори в района да боядисат и стегнат бунгалата. Верчето и дъщеря й Ценка, две мургави, но работливи момичета, които викаше да й помагат, измиха прозорците и излъскаха подовете. Пералнята се задъха от толкова много чаршафи и покривки, но в края на седмицата всичко блестеше и ухаеше на люляк. Навсякъде Дана наслага вази с цветя и извади всички възможни дантелени покривки и тишлайфери. Малкият къмпинг приличаше на забравено кътче от рая. Когато приключиха с чистенето, два дни готвиха, точиха кори за баница и бъркаха ароматни гозби.
Дана прати Борис, сина на фелдшера, с когото Ана тичаше навремето, да я вземе от летището в София. Момчето беше учило ветеринарна медицина в Пловдив, после някъде в чужбина живя за малко, а сега се бе прибрал в Любовище, отглеждаше кошери и една специална порода овце.
Борис шофираше по магистралата, а в ума му се въртяха картини от детството. Помнеше Ана като малко и слабо чернооко момиченце, смътно като тинейджърка с дълги кестеняви коси, вързани на небрежна опашка, вечно драскаща нещо на своя скицник. Верчето беше надписала един голям лист, който намери в старата канцелария –
Ана от ЛЮБОВИЩЕ
и го връчи гордо на Борис.
Те, хората от Любовище, кмет вече нямаха, защото останаха има-няма петдесетина души в селото, но тя и майка й редовно проветряваха и бършеха прах в канцеларията. И всичко пазеха, а в библиотеката влизаха като в храм.
Борис извади картонената табела и зачака търпеливо на ПРИСТИГАЩИ. Толкова бе развълнуван от предстоящата среща, че в главата му жужаха единствено пчелите и щурците на детството.
Когато я видя – висока и елегантна, в обикновените сини дънки върху стройните й крака, светлосиня риза с малко фишу на врата, обута в равни бели кецове и неизменната небрежна опашка, знаеше, че табела не му трябва. Слабото тъмнооко момиченце се бе превърнало в красива, млада жена с все същия дълбок и тъжен поглед. Тя също го позна – хлапашкият му перчем нямаше как да се обърка, а под него се смееха искрените му зелени очи. Само се бе поизточил и възмъжал, иначе видът му я приюти в пазвата на детството. Прегърнаха се, така, както се прегръщат стари приятели и двамата се усмихваха със сълзи в очите. Той й подаде стръкче здравец и тя вдъхна забравения аромат на бабината градина.
Почти безмълвни стигнаха до колата му. Когато се качиха и той я погледна само с една дума – „Разказвай“, в нея като че ли се отприщи дълго събирани думи на родния език. Два часа тя му разказва за Париж, за Академията, за срещата с Жан Жак и мъката по непознатия баща, за малката си мансарда и черния котарак на съседите, който идваше по парапета и се галеше в скута й, когато седеше на балкончето с размери на кибритена кутийка.
⁃ А ти, Борисе? – Погледна го Ана, малко след като излязоха от дефилето – Аз не ти дадох възможност да ми разкажеш нищичко.
⁃ При мен няма такива интересни неща, засмя се той. Доста ме нажилиха пчелите, с които се захванах преди 3 години. А сега, за ужас на дядо Пенчо и Страхил, доведох и стадо клепоухи овце, които да стряскат кучетата.-
Гърлен смях изпълни малкото пространство на колата и накара Ана също да се разсмее от сърце.
Наближаваха Любовище, зеленото на планината, синьото на небето, птичките, които се чуваха от отворения прозорец и невероятният аромат на липа и билки, накараха Ана да се почувства уютно и щастливо, точно като на 10.
Дана стоеше на улицата, любопитните очи на съседката Люба, на Верчето и Ценка, на дядо Пенчо и пъдаря Страхил с трепет очакваха срещата на Дана и внучката й.
Анна слезе от колата и плахо забърза към баба си. Дана вдигна ръце и прегърна безмълвно младото момиче. Беше се смалила или Ана бе пораснала… от очите и на двете капеха сълзи. С блеснал поглед бяха и всички любопитни на улицата. В един момент те взеха да тръгват, всеки в посоката си, тихо, за да не равалят вълшебството на този момент. Баба и внучка си бяха достатъчни и добрите души на Любовище го разбраха.
Част 4
Ана беше вече повече от месец в България. Любовище й беше дало онзи покой, от който имаше нужда. Разговаряха много с баба й. Предимно за рисуването и за майка й. За нейните несбъднати мечти. Ана рисуваше и слушаше разказите на баба си. после помагаше да приготви храна за летовниците. Всеки, дошъл в къмпинга търсеше умиротворение и връзка със себе си. Може би мястото беше такова или тунелът водеше до душевен катарзис, мислеше си Ана.
Привечер идваше ред на безцелните разходки по поляните, милите срещи с Борис, който макар и уморен от работата с животните и пчелите, намираше време да я изведе на някоя по-висока поляна, от където да погледат идващия мрак и забулените в мараня върхове на пирамидите. Борис беше мил и внимателен с нея, достатъчно досетлив, че нейното идване в родния дом е, за да открие себе си, а и като че ли той не търсеше интимност, което й даваше още повече уют и спокойствие.
Един ден, докато седяха на сянка и белеха картофи за мусаката, Ана попита –
⁃ Бабо, а ти за какво мечтаеше като млада?
Дана се усмихна…
– за теб – отвърна й простичко възрастната жена.
Имаше ли мечти Дана? Никога не си бе задавала този въпрос. Всеки неин стремеж бе свързан с дъщеря й, а после с внучка й. Старата жена въздъхна – животът й бе към заника си, но в душата й все още тлееше силата, с която искаше да закриля обичната си внучка, а може би бе по-добре да й я предаде или пък това вече неусетно се бе случило?…
⁃ А ти за какво мечтаеш, Анко? – Нежно я погледна Дана.
⁃ Не знам, бабо…. Рисувам и все не ми е достатъчно, бях в Париж, празно ми беше, дойдох тук… и тук нещо недостига…
⁃ Любовта ти липсва, керко, да ти трепне под душата – и старата жена я докосна под слънчевия сплит.
⁃ Ей, го Борис, гледате като маче. А ти? Той ли е?
Ана я погледна учудено
– Кой? Борис ли? Той… не, ние сме приятели… от детинство.
– Абе, приятели, нали го виждам! Ама, знае, че требе да почака…
Ана се загледа към планината.
Какво искаше от живота? Къде го искаше тоя живот? Често нощем се будеше и виждаше усмивката на Жан-Жак. Милият, пишеше му, но не беше същото, като онези им мигове на стълбите на Сакрекьор или докато се разхождаха в Люксембургските градини…
⁃ Анко, отнесе се, чедо… я, донеси тавата, да нарежем картофите.
Мусаката вече се печеше, целият двор ухаеше на вкусната гозба. Дядо Пенчо донесе цяла котелка с мътеница. Посмяха се с Дана на двора на гърба на пъдаря Страхил и Пенчо си отиде.
Изведнъж отдолу по улицата се зададе едно жълто такси.
Двете жени с любопитство спряха на двора – едната тръгнала навътре с млякото, другата запътила се към задния вратник и поляната зад него.
Колата спря и след няколко секунди вратата се отвори – Жан Жак излезе от поочуканата Шкода. Ана зяпна
– Жан Жак какво правиш тук ? Първо на български по инерция, после на френски запелтечи тя.
Той нямаше адрес, нямаше нищо… как я е намерил???
⁃ Ма, шери, ти си моят свят, няма смисъл да залъгвам себе си и да чакам да го разбереш! – Той се засмя гръмко и я прегърна с големите си, но фини ръце.
Сега всичко си дойде на мястото , Ана знаеше какво иска и с кого го иска, а Дана се усмихна тайничко – нейната старомодна телеграма до Париж бе свършила работа.
Последни коментари