Лили Иванова

Лили Иванова – великанът в нежно тяло. Съзнавате ли колко сме богати?!

Тя е на сцената, в тъмното, извън центъра на светлината – крехка, руса, нежна, на тънък ток, толкова тънък, че непрекъснато се страхуваш, че а-ха и ще загуби равновесие. Аз самата копнея да изхлузя неудобните си боти, а съм седнала. А тя е на сцената, тя владее сцената, гласа и тънките токове. Владее тънкостта на онова нещо, което сме свикнали да наричаме „феноменало“, без да можем точно да го дефинираме. Всъщност – възможно ли е да се дефинира чувство, емоция, вибрация. Седиш в притихналата зала и се опитваш да дишаш, защото докато я слушаш дъхът ти спира, а в душата ти започват да се борят спомени, мисли, стихии от вълнение.

Признавам си – това беше първият ми концерт на Лили. За което дълбоко съжалявам. Съжалявам, че не съм била на всичките й концерти, на всичките й участия. Признавам си и още нещо – винаги съм приемала по „дифолт“, че тя е „примата на българската естрада“, каквото и да значи това. А в онзи тесен стол на зала номер 1 на НДК, докато гласът й ме порастваше, осъзнах, че нищо не разбирам и нищо не съм знаела, осъзнах, че Лили Иванова е чудо, което имаме благословията да е част от българското. Тя е училище по изкуство, професионализъм, училище по творческо оцеляване, училище по дух и финес.Тя е икона.

Израснала съм с нейните песни – звучи като клише, нали. Всъщност докато я слушам усещам как раста – като човек, като същност. Тя е малка, крехка, като порцеланова кукла. Порцеланова кукла, която се превръща във великан в момента, в който гласа й напусне обвивката на тялото и заедно с него във въздуха се отприщят душа и сърце. И те стисне за гърлото, и не можеш да владееш очите си, сълзите си, страха си. И когато ти се иска да отидеш и да я прегърнеш, но не можеш, не защото си на втори балкон, а защото сте на различни планети. Има толкова много пътуване докато стигнеш на нейната(което може би никога няма да се случи). Толкова много работа, толкова много желание, толкова много чувство, толкова много търпение, толкова много болка, толкова много сила.

Мога само да й се поклоня до земята, да си пожелая да мога да я слушам още много и много и да продължавам да се чувствам щастлива!

Последната й дума ще е песен!