Крачка встрани/Бела Велчева

Казвам се Ивана, като фолк певицата. Нейното име май не е истинско, но моето си е автентично. Не слушам чалга, да не решите първосигнално. При мен се получава малко „гузен, негонен бяга“, защото винаги като се представям започвам с:

– Приятно ми е – Ивана, не слушам чалга.

Обикновено ми се усмихват, но един ден ме затапиха:

– Нещо против фолк музиката ли имате, или специално отношение към певицата?

Стана ми неудобно. Кой го интересува как се казвам, каква музика харесвам и коя съм въобще.

За трийсет и петте си години установих, че всъщност никой от никого не се интересува. Или присъстваме в нечий живот, или само преминаваме през него. Съученици, съседи, колеги, приятели. Хора, на които дори и имената не помня. Само физиономии, които след години, ако ги засека на улицата, ще се чудя кои са и дали не съм ги виждала в някое риалити по телевизията, защото, като те дават там, автоматично имаш усещането, че този от екрана го познаваш.

Сама съм. Излязла съм с колата от София. Дори не знам как се озовах на тази отвесна височина. Помня само, че нещо ме стегна през гърдите, притисна ме тежест, а след това една енергия като огън се спусна по гърба  и отиде чак в петите ми. Тази сила ме помести от дивана, все едно някой ме изрита и аз хукнах, само че не и преди да съм взела ключовете от колата. И сега съм тук. Пак съм си аз, но по тялото ми няма и спомен от горещата вълна, която ме обля  и ми вля енергия. Нещо ме беше разтревожило и аз побягнах. Гузната ми съвест може би. Виновна съм пред себе си, че търпя, че не правя нужното, за да си тръгна. Как си тръгва човек, когато обича? Невъзможно е, вече съм пристрастена. Три години са това, за мен са много, а Миглена ми вика, че са нищо, че може да станат пет, десет, а после двайсет. Да остана сама и нещастна, без дете, без мъж и с котка. Ама аз не понасям котките, значи абсолютно сама. Мисли си, че ме плаши.

– И какво ще е по-различното от днес, а? – гласът ми я обвинява, все едно тя е виновна, че съм магнит за тъпанари.

– Можеш да имаш повече, заслужаваш повече.

Изпуфтявам, аман от клишета.

– Знаеш ли, един път пътувах в метрото в Париж. Поклащах се  барабар с дузината други натъпкани като мен в него. А парижкото метро е интересно, защото е събрало няколко континента в една мотриса.  Хваната за стълба да не падна и си помислих, че тези хора, които за пръв път виждам, имат свои собствени желания, цели, тревоги, вероятно и падения, сигурно и те, в изблик на отчаяние или радост, се обръщат към Господ, като мен – погледнах я в лицето, въобще не разбираше какво искам да й кажа, затова продължих  –  всеки си мисли, че заслужава щастие и че е специален, ама в мотрисата ги видях, Миглена, съвсем обикновени са и са много. Не могат всички да са щастливи. Дори чисто математически е невъзможно, нали така, ти разбираш от математика поне.

– Като си се хванала с Женения, да. Уравнението излиза едно и също, както и да го смяташ. Не могат всички да са щастливи, права си. Ама защо пък ти да си  нещастна.

Ей тая дума „нещастна“ ми влезе в ума от онази вечер и не мога да я изтрия. Аз наистина съм нещастна. Явно е  очевидно. Заради Женения, защото съм пристрастена. Аз съм като онези несретници без зъби и изпити тела, дето се бодат и знаят, че се самоубиват. И не виждат нито как могат да се откъснат от дрогата, нито намират смисъл да го правят. Защо да се лишават от малкото останала им радост? И аз като тях съм се търкулнала  по нанадолнището и по инерция се движа. Думите на  Миглена са камъкът, който за миг ме отклонява от пътя. „Не могат всички да са щастливи, но защо да си нещастна“. По ръката ми нещо пълзи. Не я дърпам. Аз съм живо пристанище. Тези чужди крачета ми припомниха страховете ми от смъртта като  дете, плашех се навремето. Попитах един ден  баща ми, роден и възпитан в атеизъм, какво означава да си мъртъв. А той търсеше най-подходящите думи за дете.

– Заспиваш – ми каза. – Заспиваш, без да се будиш.

– А сънуваш ли?

– Може и да сънуваш.

Значи смъртта е сън. Само че аз бях виждала, че телата се поставят в земята. От филмите знаех, че всякакви твари ядат човешката плът, докато не останат само костите. Тлъстите червеи, които се криеха под камъните и които, надигайки с ужас захвърлях настрани, щяха рано или късно да ядат и от мен. Земята, по която ходех, щеше да ме доунищожи. Пораснах. Вече не се страхувах от червеите и тварите. Лягах спокойно върху тревата и затварях очи. Дланите ми докосваха пръстта, не потръпвах щом усетех как бръмбар или мравка пресичат през пръстите ми като по магистрала. Не се ужасявах, че червеите ще ме полазят, когато затворя завинаги очи, защото знаех, че тялото ми щеше да бъде последният дом – последният дом преди съня.

Вдигам ръката си, няма нищо на нея. Пристанището е напуснато, пак съм сама. Само скалата и небето над мен. Облаците са бели, току що направени захарни памуци, идва ми да ги хвана с ръце, но са високо, само бездната под мен е реална и близо. Една крачка и съм там, а после е сънят. Колко му е. И без това на никого не му пука, така както и на мен. Телефонът рязко звънва в раницата. Мама. Колебая се, но вдигам, винаги ме намира.

– Ядох, мамо. Кой е питал за мен? Иван ли?! Кога се е прибрал и иска да ме види?

Затварям телефона. Не съм успяла да го прибера и получавам съобщение „на нашето място в 8:00?“ Винаги с въпросителен накрая, от неудобство го слага, за да покаже, че имам избор.

– Майната ти, този път няма да отговоря. Избирам да не съм нещастна.

Ивана се надига  от скалата, поглежда към облаците, после хвърля бърз поглед към  стръмнината под краката си, прави крачка встрани и забързва към колата.