Здравка Евтимова

Коя е тая Здравка Евтимова, бе

Хубав ли е, или не разказът „Кръв от къртица“ на Здравка Евтимова?! Стойностен ли е? Ама колко точно е стойностен?! Чии други разкази са по-стойностни от него? Влязъл ли е в американски учебник, не е ли?Защо е влязъл? Защо не е влязъл?А бе…

коя е тая Здравка Евтимова, бе

Ами писателка, българска. Скромна, ненатрапчива. Не особено медийна. За някои напълно неизвестна преди момента, в който „Кръв от къртица“ плъзна из социалните мрежи и видни и невидни „критици“ започнаха да се упражняват по литературоведство или литературознание…все едно. Да я въздигат и да я разпват, някои – едновременно. Една част взеха и прочетоха разказа. Друга част, по-уверената яхна директно заглавието.И се заговори за литература. Универсално, класически направо. Ау! И „а“ и „у“..

Сякаш може да има универсално изкуство, сякаш Здравка Евтимова е длъжна да го създава.

Тя просто пише. И я издават. Особено много я издават в чужбина. Особено много в САЩ. 2006 г. И романът ѝ „Божество на предатели” излиза в Buck Publishing, същите те през 2012 г. издават сбирката ѝ с разкази „Време за косене и други истории” (изд. ATTM Press). После взеха, че пуснаха и аудиокнигата ѝ „Отново дъщеря” (2013). Fomite Books издава сборника с разкази „Стари коли и други истории”, който се появи на английски през 2012 г., и романа „Симфония Българска” (2015). Всъщност Здравка Евтимова дебютира на литературния небосклон през далечната 1984 година. През 2018 година романът й „Зелените очи на вятъра“ беше сред 12-те номинирани книги за голямата награда на „Хеликон“. Не спечели. Не, защото не заслужаваше, а защото нито една книга не спечели. Всички били много добри.

Но да се върнем на онзи разказ, който бил влязъл в американските учебници или не – ще припомним за един друг разказ, пак на Здравка Евтимова.

„Pay Me“ („Плати ми“), който беше публикуван в антологията за американски къси разкази „Articulated Fiction“, излязла на 8 юни 2016 г. в САЩ, изд. „Tayen Lane Publishing“. На 27 юли 2016 г. този същият разказ беше поместен като препоръчително четиво в брой 29/2016 г. на престижното литературното списание „Electric Literature“, излизащо в Ню Йорк.

Кели Лус американска писателка, автор на „Три сценария, в които Хана Сазаки си отглежда опашка“ и „Потопи ме под водата“ и редактор на „Electric Literature”, е написала

кратка статия към разказа „Плати ми“:

pay me zdravka evtimovaЗа пръв път срещнах Здравка Евтимова на тераса с изглед към Черно море, в България, но преди това, в самолета към София, се запознах с прозата й. Разказът, който прочетох, беше смешен, плътен и мрачен; хуморът звучеше по-делово, отколкото умно; в него не долових нито следа от изсмукано от пръстите интелектуално четиво, нито стремеж да звучи мило. По едно време, както си четях, изкрещях „По дяволите!“ толкова силно, че жената на седалката до мен се събуди. Веднага след запознанството ми със Здравка Евтимова на онази тераса, още замаяна от полета, часовата разлика, нервна и изпълнена със страхопочитание, аз й разказах какво ми се бе случило в самолета. Тя не се усмихна. Кимна учтиво и каза – „Благодаря ви“. Сигурно не за пръв път чуваше подобни думи.

Здравка и аз бяхме част от малка група писатели и преводачи, пристигнали на черноморския бряг, за да вземат участие в Созополските семинари по творческо писане. Семинарът включваше две серии от уъркшопове, продължаващи цял ден – едната за петима писатели, работещи на български език, другата – за нас петимата, на английски език. Здравка беше единствената българка в английския уъркшоп. Тя работи като преводач. Публикувала е сборници с разкази  и романи. За нас, американците, името й е непознато. Бих желала да променя това.

 „Плати ми“ e класически образ на Здравка Евтимова. Това е разказ за Мария, жена с неутолим апетит, която работи каквото й попадне в малък град. Нейният шеф, човек с големи финансови възможности и бедно въображение, я възприема като същество, появило се отникъде. Бавно, постепенно той попада под магията на тази жена „тънка, дълга връв“, навлечена в дрехи втора употреба, прекалено големи за нея. Това четиво не е приказка, но въпреки това в Мария е скрито нещо от мита за принцесата, криеща самоличността си, нещо магьосническо. Уолт Дисни не би имал никаква представа какво да стори с тази жена. Точно затова я обичам.

Като всички големи литературни характери Мария притежава мощ, гравитация, която движи разказа, принуждава го да се върти около нея. Тя е загадъчна и въпреки това изцяло достоверна, изненадваща всекиго с всяка своя постъпка – всички, освен себе си. Мария е жесток пламък, който дава ново измерение на израза „Не ми пука!“. Грижата й е да оцелее. Тя е пламтящо желание, извиращо от вътрешностите й, същевременно е практична до болка, правеща опити да определи как светът би й влязъл в работа.

Необходими са ни такива женски характери. Всеки път, когато чета разкази на Здравка, мисля за мощта, която излъчват женските й образи; те не търсят никакво извинение. Те са плътни, живи, осезаеми и в същото време създават впечатление, че принадлежат на някакъв друг свят. И ако върху тях открием слой звезден прах, какъвто притежават игривите феи – бъдете сигурни – тези същества имат зъби и нокти, остри като бръснач.

По дяволите!

Всъщност – ето това е Здравка Евтимова. Няма значение дали я харесвате, не сте длъжни. А тя не е длъжна да ви се оправдава, че някъде по света много я харесват.