Когато русата те побърква

– Хайде, приятно и…умната..
– Аа, що умната? Предпочитам русата…

Познава я от четири години почти. Тя е мацката от 3-ия етаж, секретарката на шефа. Гледа я предимно отдалеч, сънува я, измисля си разни истории с нея. Когато я срещне по коридорите, в кафето или в малкия парк пред сградата, смънква едно „Здрасти“, забил поглед в обувките си и бързо отминава, за да не забележи тя издайническата червенина, плъзнала по лицето му. Не иска да се излага пред нея. Не и пред нея. Тя е всичко, за което е мечтал и същевременно-всичко, което не може да си позволи. Руса, красива, самоуверена, секси. Толкова секси, че самата мисъл за вирнатото й носле, кичурът, който отмята назад и ръката й сякаш посяга да го погали, талията й, краката, гърдите, които се повдигат като пеперуди, канещи се да напуснат деколтето й…самата мисъл кара гърлото му да пресъхва от жажда по нея.

Няма никога да забрави онзи празник на фирмата, на който трите уискита му бяха дали неподозирана смелост да я покани на танц. И тя прие! Държеше я в обятията си, вдъхваше аромата на косата й-аромат на горски ягоди, поляти с карамел, усещаше всяка извивка на изкусителното й красиво тяло и за пръв път  се чувстваше жив. Тя се смееше звънко и дъхът й милваше врата му. Не помнеше нито какво й каза, нито какво бърбореше тя – а тя не спираше да бърбори. Но чувството, което изпита, държейки я в ръцете си – мъж, до нея той беше мъж. Истински, силен, могъщ, велик. През тези три минути можеше да премества планини, да печели двубои, да покорява върхове. Можеше да бъде всичко и всеки. За три минути той беше всичко и всеки, защото я имаше. Усещаше завистливите погледи на останалите мъже в залата и това го караше да ликува вътрешно – тя е моя, моя, моя, само моя…макар и за три минути.
Беше споделил с Мария, колежката отляво, за разтърсващите чувства, които изпитва към секретарката на шефа.
– Тя не е за теб, Боби – казваше му Мария
– Знам, прекалено е хубава – въздишаше той и сърцето му се свиваше от болка
Мария го поглеждаше с дълбоките си черни очи, скрити зад очила в червена рамка и поклащаше укорително глава.
Той много пъти си мислеше – защо Тя не е като Мария. С Мария всичко беше толкова лесно. Пиеха заедно кафе, обядваха, смееха се. С часове разговаряха за разни неща. Всъщност Мария беше единствения човек, на когото разказваше за страстта си към старите монети. Мария го слушаше с интерес и дори му задаваше въпроси. Интересуваше се. Мария беше истински приятел. Даже бяха ходили 3-4 пъти на кино и веднъж на клуб. Изкараха много добре. Танцуваха, наливаха се с шотчета, дори пяха.  Отпусна се да пее караоке – нещо тотално немислимо за немузикалната му същност.
– Хайде де, ще бъде забавно, ще видиш – приканваше го Мария, а черните й очи блестяха зад плътните червени рамки. Всъщност Мария имаше хубави очи, хубав глас…и хубав смях.
Беше забавно, много забавно. Мария беше добър приятел, истински приятел и с нея можеше да бъде такъв, какъвто е – обикновен, леко смотан и мнооого влюбен в русото момиче от третия етаж, секретарката на шефа. Недостижимата.