Къщата им не беше стара, но имаше своя история. Родителите му я построиха, оттук го изпратиха войник, ожени се, родиха му се две момичета, разведе се. Десет години работи в чужбина и се прибра. Майка му се разболя и почина. Последва я баща му. От три години Давид гледаше сестра си Оля. Неподвижна от кръста надолу, инатлива, но с бодър дух. Почти готово CV, непотребно никъде. За да добави още подробности в биографията си се регистрира в сайтове за запознанства и редовно четеше публикациите в групата на болни от неизлечими болести. “Жилав дявол си”, говореше Оля, когато сутрин му звънеше по миниатюрната си стара “Нокия”, знак, че е готова за закуската. Качваше се с подноса, оставяше го на масата и правеше кафе за двамата. Докато Оля закусваше, той зяпаше през прозореца и я информираше какво ще готви за обяд и вечеря. Прибираше приборите на подноса, побутваше книгата и дистанционното и я оставяше, за да приготви водата за измиване и смяна на памперса. Редуваха се дни с чести позвънявания, защото я болеше и хапчетата не действаха, нервираше я шумът от отворения прозорец или без да иска беше изпуснала книгата си на пода. През други дни носеше храна, бърбореха кратко и приличаха на пациент и санитар. Оля не се предаваше, Давид беше на крачка от депресията. Нямаше още шейсет и му се искаше повече от топлата домашна храна /която собственоръчно готвеше/, сто грама алкохол /трябваше да си го купи/, изчистена къща /той, кой друг/. Озърташе се за жената. Не за жени. Направените от него бройки му се струваха предостатъчно. Жената щеше да е закотвена в къщата и на двора. Не вървеше още в началото да обяснява на кандидатките във виртуалното пространство, че дори ако не на първо, но на второ или трето място винаги ще е сестра му. Горчиво за преглъщане. Нямаше голям избор от всеотдайни и предани жени, готови да ухажват наранената му гордост. Откровено беше сложил бариерата с искреността си, че се грижи за раковоболната си сестра. Все пак две-три се осмелиха да му пишат. Проучваха обстановката, качествата му, какво е готов да рискува. Накрая остана една. Оцеляла след рак на гърдата и не криеше, че приема като мисия да оказва помощ на “непознати сестри и братя, за да не посегнат на живота си”. Прочете го многократно, заприлича му на библейска агитация, но тази Весела беше единствената, остана само тя, която продължаваше да отговаря. Писмата бяха закачливи, оптимистични, чак да не повярваш. “Открила е лек”, взе да си повтаря Давид и едвам успяваше да се сдържа и да не я покани веднага да идва у тях. Очакването оставяше на двайсетгодишните, за него беше онова след очакването – приемането и разопаковането на подаръка, усещанията и насищането на тялото му с удоволствие. Дори Оля подуши, че той не е на себе си и не мърмори колко е уморително да разнася чинии нагоре-надолу, да се явява след телефонното повикване и повишаване на тона.
– Отнесъл си се – подсказа му Оля. Подканяше го да разкаже какви ги е надробил. Жените го разпитват, той отговаря. А последиците… последиците падат върху нейната глава. – Съжалявам за стъпалата, които изкачваш всекидневно, но ако местата ни бяха разменени…
– Уф, не се оплаквам, откъде го измисли. Влюбен съм – изплю камъчето. – Харесва ми, харесва ми, че не ме съжалява – засмя се колебливо. – Не ми харесва, че говори за мисия и си представя, че е кандидат-господ в рокля….
– Покани я, измисли повод и… Направо я докарай с колата, ако живее наблизо – даде зелена светлина на желанията му Оля и не обърна внимание на мисията. – Грижовните братя се нуждаят спешно от някои екстри.
Весела пристигна в торбеста жилетка и протрити дънки, без грим, а солената торта, която носеше, скриваше горната част от тялото ѝ. За малко. Високо чело с дебела синя вена, преминаваща направо през него, пъстри очи, лунички покрай чипия нос, голяма уста, дълги кестеняви коси, хванати с шнола. А гърдите… човек се захласваше и му се приискваше да е гладно, врекливо бебе.
– Няма място за геройства, страхът е най-добрият ни приятел. Страхът, апетитът и добрите вицове – прегърна лицето на Оля гостенката и я разцелува. – Сестричка съм ти по съдба. А той ми е брат по издръжливост – посочи Давид.
Устата на Давид пресъхна и някой го изрита в корема. Къде беше споменал, че се чувства единствено като брат и търси още една сестра. Сакото на сложения за първи път костюм се изопна по мускулистите му рамене и капки пот заслизаха по гърба му.
Съседката стесни костюма, за да го нагоди към стегнатата му фигура. Баща му носел този костюм, когато поискал ръката на майка му. Странна и болезнена мисъл, но се налагаше да е елегантен за първата среща.
Сестра му се оживи и разцъфна от вниманието на Весела. Заговориха за мода и гримове, криминални серии и той се почувства излишен. Излезе, но застана до вратата. Откога не бе подслушвал женски разговори… от смъртта на майка си, то се подразбира.
– Лежи ли брат ти до теб, държи ли ти ръката? – изостави модата и гримовете Весела.
– Не, не, що за въпрос?
– Казва ли, че те обича?
– Нее…
– Пипам ти лакътя, натискам точката и ще усетиш топлина… Ще ти олекне.
– О, даа…
Бъбривата Весела прекаляваше. Навярно болестта кара хората да превъртат, молеше се сестра му да остане читава в главата. Стигаха ѝ болките. Въпреки неудобството и приведената му фигура чуваше колко е нервна Весела. Интуицията му подсказваше, че напразно се надява да се сближат и да заживеят заедно. Попиташе ли я без заобикалки щеше да изглежда грозно, но пък и честно.
Жената идваше в петък вечер и се хващаше да готви. Готвенето се проточваше чак до неделя следобед. Поръчваше такси до автогарата. Отказваше на Давид да я закара. Весела спеше в бившата спалня на родителите му и единствения път, когато той нахълта непоканен и залепи устните си за нейните, тя пъхна езика си върху неговия, не се възпроти да опипа гърдите ѝ, на свой ред опипа задника му и даже го ощипа, а после го избута до вратата. Порите му се запушваха от вълнение, задушаваше се от знанието къде спи тя и къде той. От напрежение разстоянието между двете стаи се увеличаваше многократно. В душата му грееше слънце и духаше вятър едновременно. Не искаше да започва пак от нулата с всяка жена, да се оттласква от дъното нагоре.
Оля се закръгли и се събуждаше с нетърпението на човек, който преследва целта си. В очите ѝ се четеше не страх от неизвестното, а някаква лекота и дори безразличие. Движенията ѝ, доколкото се движеше, станаха спокойни и мързеливи. Предишните резки ръкомахания потънаха в дълбокото.
Двамата влюбени отидоха до Гърция за три дни като оставиха при Оля нейна приятелка, съгласна да я гледа. Давид плуваше сред облаци от изкушения и зад всеки трън му се привиждаше оазис. Тайно от Весела се заглеждаше в скромни пръстени и репетираше най-краткото и без възможност за отказване предложение. За миг забравяше, че е влюбен и се сещаше за грижите около сестра си. Часът бе едва девет, а той имаше главоболие.
– Ще се омъжиш ли за мен? – силното вълнение се прокрадна в гласа му, а в главата му се бутаха и настъпваха разни мисли.
– Не.
– Ще заживееш ли с мен?
– Неясно ли се изразявам?
– Проблемът е в мен. Не те разбирам, намираш ме сигурно за скучен и старомоден.
– Квит сме. Дойдох да споделя тревогите ти, да те разсеям, да те отменя, да изцеря Оля… не и да се обвързвам. Осведомих те – зад гърба имам три развода, стигат ми.
– Да, писа ми, но трябва да ми подават информацията с лъжичка.
– Защо не ми подариш пръстена, така и така си се охарчил и си го купил с намерение към мен?
Тишината надвисна вместо облак. Беше на косъм да я удари, тя бе до него. Беше се случвало да го дразнят и да изпитват търпението му. Успя да се овладее, но от усилие се задъха и изтощи. Щеше му се да преподреди съдбата си, поне този път, но карай да е весело. Забавната част пак ще му бъде отнета.
– Ти си… нахална.
– Важи и за теб – устата ѝ изпъкна напред, недоволно присвита.
– Махай се.
– Приготвила съм си багажа.
Давид не искаше да я гони, езикът му се изпусна, сърцето му скачаше по детски нетърпеливо на въже. Луд ли съм, попита отражението си, докато се бръснеше. Трябва да поговори със сестра си, да измислят план, да я накарат да остане или поне да идва в почивните дни. Отвори вратата на стаята на сестра си, без да го е викала и заговори:
– Изтощен съм от неочакваното… да си тръгне изненадващо, без намек… Не е морално… нито истинско – умолително прозвуча гласът му.
– Тя не мисли за теб – главата ѝ подскочи и Давид се стресна. – Кой решава кое е морално и истинско? Съдията или прокурора, ти…
– Ааазз… – лицето му претърпя метаморфоза от гняв към примирение.
– Тя мисли за другите, на които би могла да помогне. За следващите жертви на болестта и отчаянието.
– Исках да бъда разбран… да я опозная и закрилям.
Оля остана мълчалива. Давид щеше да е благодарен, ако беше казала няколко утешителни думи. Например, че любовта е гилотина или въже, което си слагаш доброволно, че изборите ни са обусловени от химията в мозъка. Можеше да го разсее и да се замисли за леко удължаващия се ден. Забеляза червеното кълбо и иглите изпод голямата възглавница на сестра си. Плетеше, избутваше ритмично часовете, а той страдаше и се укоряваше, че не е достатъчно услужлив. Естествено, те са толкова различни. Представяше си, че Оля я умолява и тя се връща, извинява се, нещата се преобръщат. Сестра му не би го направила. Давид искаше да гледа Весела, да я гали и прелъстява, и да изрита къщата и градината заедно с чехлите си. “Долна, самовлюбена използвачка” крещеше в себе си и удряше с юмрук по стената в кухнята с лявата ръка, докато пускаше доза за кафето с дясната. Обидите го успокояваха. Ръката, която раздаваше юмруци го заболя и той си помисли, че вероятно не е открил своята мисия в живота. Толкова възможности в различни посоки. Защо да не колекционира пръстени, които никога няма да попаднат на мястото, за което са предназначени. Пеперуди, хвъркащи из алпийските поляни и уловени на снимки и в непотвърдени разкази. Хмм, нещата подлежат на разглеждане от всички страни.
За автора:
Христина Панджаридис е от творците, които се проявяват в полюсни литературни жанрове – от най-късия – хайку до романа.
Името й е между стоте най-креативни автори на хайку в Европа през 2014 г. и 2016 г. Последните й два романа „Оплети и разплитай“ и „Ферма за калинки“ можете да поръчате директно от Издателство „Екрие“ ТУК.
Последни коментари