И все съм се чудил, какво нещо е туй човешката памет. Искаш да забравиш нещо лошо, да изчистиш душата си, а паметта го пази цял живот. Ако човек нямаше памет, като ангел щеше да живее на този свят. От нея иде всичкото…
Инстинктът за живот е по-силен от неговия смисъл!
Роден като Продан Петров Кючуков на 19 януари 1923г. в село Бдинци, община Добрич. Творческият му псевдоним, с който остава в аналите на българската памет е Ивайло Петров. Животът му преминава през различни житейски и исторически моменти, които бележат и произведенията му. Детската му мечта е дастане скулптур и докато следва право в Софийския университет, взима уроци по графика в Художествената академия при именития Илия Бешков. Ивайло Петров така и не завършва нито юридическото, нито художественото образование, а започва да пише. Разказите го увличат и той се отдава изцяло на литературната си страст. Работи като редактор в радио „София“, след което в издателство „Български писател“, списание „Пламък“, вестник „Литературен фронт“ където вече се подписва с псевдонима си.
Първият сборник на писателя излиза „Кръщение“ излиза през 1953 г., а на следващата година се появява и повестта „Нонкина любов“, с която добива популярност.
Ивайло Петров е автор е на над 20 книги, много от които преиздавани многократно в България и чужбина: „Мъртво вълнение“, „На чужда земя“, „Малки илюзии“, „Зелената шапка“ , „Авария“, „Преди да се родя и след това“ (дописана: „Преди да се родя и след смъртта ми“), „Леля се годява“, „Объркани записки“, „Дяволски опашки“, „Лъжливи хора“, „Любов по пладне“, „Есенни разкази“, „Божи работи“, „Най-добрият гражданин на републиката“, „Хайка за вълци“ (1982, 1987), „Баронови“ и др.
Предлагаме ви откъс от „Преди да се родя и след смъртта ми“:
…Тя наистина се държеше много скромно, но другояче не можеше и да бъде. Като всички българки и тя живееше на този свят за едната чест и очакваше с нетърпение някой да й я отнеме, но по такъв начин, че обществото да не я взема за лекомислена. През цялото време тя успя само веднъж да изтърве кълбото с преждата и докато се навеждаше да го вземе, допря доста плътно бедрото си до неговото, но баща ми се дръпна като опарен и през ум не му мина, че кълбата с прежда или вретената, кърпичките или чантичките са били използвани от жените от всички времена и съсловия като най-сигурно средство за сближение и флирт с мъжете. Не му мина през ум дори че Отело удуши жена си, задето неволно бе изтървала кърпичката си. Напротив, баща ми реши, че майка ми изтърва кълбото с преждата поради несръчност, стана му неприятно и продължи да мълчи и да се държи настрани. Едва към края на срещата успя да види ръката на майка ми и тя му се хареса. Бе доста едричка и корава, ръка само за сърп и мотика и той си каза наум: „Бива си я!“
С този неизречен, но искрен комплимент започна и свърши любовното му обяснение с майка ми. През това време на седянката идваха и си отиваха много ергени. Едни присядаха до момичетата си, други стояха прави като пъдари и с нескрита ревност наблюдаваха баща ми. Особено един от ергените, едър и космат, с дебели сключени вежди, буквално го ръфаше с очи. Този див овчар честичко бе присядал до майка ми, но без сериозни намерения. Тези срещи не бяха неприятни за нея, защото овчарят бе къде-къде по-дързък от баща ми, само че не бе се сетил да й направи предложение за женитба. Сега майка ми намери сгода да му го върне тъпкано и съвсем недвусмислено му даде да разбере, че „търговчето“ е дошло от друго село със сериозно намерение да я вземе за жена. Увлечена в суетата си, тя каза, че някои ергени не ходят да дивеят из гората, а се занимават с по-сериозни работи и печелят суха пара. Остроумието на овчаря не бе неизчерпаемо, но като на всички могиларовци честолюбието му нямаше край. Той взе железния си бастун и излезе.
След един час, когато отиваше да спи у Каракачанката, баща ми трябваше да изпита здравината на този железен бастун, направен напълно по тогавашната мода — дебел колкото едно кутре, с малка топчица на края и извит тъй, че да се окача малко по-горе от китката на ръката. Това великолепно оръжие служеше на могиларовци като шпага, да бранят с него личното си достойнство, и като сабя, да отбиват нашествието на чужденците.
Овчарят посрещна баща ми на улицата малко преди къщата на Каракачанката и го запита с каква цел се е домъкнал в тяхното село без разрешение. Баща ми мълчеше, защото и досега не му бе много ясно за какво всъщност бе дошъл в Могиларово. Овчарят взе неговото мълчание за упорита гордост на преуспяващ търговец и реши да го излекува веднъж завинаги от тази неприятна мания на хората от по-висшето съсловие. Замахна с бастуна и с един удар го свали на земята.
— Казвай! — викаше той и го налагаше, където свари.
Баща ми и да искаше да каже нещо, не можеше, защото не му стигаше дъх. Свиваше се на кълбо и се въргаляше в снега. Смяташе за голяма глупост да влезе в единоборство с противника си за една жена, както бяха постъпвали преди него много гениални, но наивни мъже. Предпочиташе да умре с философско примирение, но да не кажат хората отпосле, че е станал жертва на една фуста, па макар тази фуста да е неговата бъдеща съпруга. Според мен тази е единствената умна постъпка, която той е извършил в живота си.
Последни коментари