Златните зъби/Златимир Коларов

Той беше тих, кротък и добър човек. И много беден. Имаше изпито лице и големи, добри очи. Слабост му бяха златните зъби. Благодарение на тях оцеля до края на войната.
Имаше три златни пръстена, четири сребърни часовника, пет посребрени кръстчета, една платинена верижка, шепа венчални халки и медалиони, няколко златни коронки от резци, кътници и мъдреци и цяла торба с други по-безинтересни вещи – джобни ножчета, евтини часовници, монети.
Вечер, застанал на колене като за молитва, привел снага под пълната луна, той се любуваше на лъскавите експонати на богатата си сбирка със страстта на колекционер на антикварни вещи. Очите му блестяха, сърцето му биеше забързано, по дланите му се разливаше нежна топлина. Подреждаше скъпоценните предмети в кожената чанта, заравяше я в земята и се връщаше пълзешком в лагера. Така преживя войната.
Той бе войникът от втората редица – Войникът без лице…

Мобилизираха го при първата мобилизация. Остави жена, две деца и пари, колкото да преживеят до края на месеца. На раздяла жена му му подари едно кръстче от пиринч да го закриля и му пожела късмет.
При първата битка навсякъде трещеше, земята се тресеше, гъсти кълба дим затъмняваха луната, от небето се сипеше огън и картеч. Той не знаеше къде е горе и къде е долу, къде е ляво и къде е дясно. Само викаше „ура”, стреляше и бягаше нанякъде. Докато тичаше, не мислеше за себе си, мислеше си какво ще ядат жена му и децата. И му призляваше от мъка – децата му щяха да гладуват, парите нямаше да им стигнат до края на месеца. И колкото повече го обземаше мъката, толкова по-силно викаше „ура” и стреляше – непрекъснато, напосоки, пълнител след пълнител. Нещо изсвистя във въздуха, каската на войника до него издрънча, войникът залитна, разпери ръце и се просна на земята.
Дъхът му секна. Спря се и се надвеси над убития. Тялото на земята се разтресе и притихна. Беше млад, почти дете. Очите му бяха застинали, в разширените зеници се отразяваше луната. Той се обърна и повърна. Подминаха го войници, които тичаха нанякъде. Не можеше да мръдне – краката му тежаха. Наведе се да склопи очите на убития и потръпна. На гърдите му искреше посребрено кръстче. Погали кръстчето от пиринч под куртката си и се отдръпна. Спомни си жена си и децата и се потръпна. Грохотът на оръдията ехтеше някъде напред, в далечината битката бушуваше с пълна сила. Беше сам в изведнъж опустялото поле. Сграбчи кръстчето, скъса верижката, пъхна го в джоба на куртката си и побягна след другите войници.
Призори битката затихна. По полето тъмнееха проснати тела с каски на главите. Той се свлече на земята. Пред погледа му искряха очите на убития, в джоба му тежеше мъничкото кръстче. Извади го, ръцете му трепереха. На гърба на кръстчето бе написана една дата и едно женско име. Понечи да го хвърли на земята, спомни си жена си и децата и пъхна кръстчето в джоба на куртката си. Така започна.

След всяка битка отиваше в полето през нощта и обръщаше по гръб убитите войници. Луната огряваше сгърчените им лица, очите им проблясваха в мрака като бучки лед, болката се бе утаила в изцъклените им зеници като кал. Склопяваше изстиналите им клепачи и претърсваше джобовете им, извил настрани глава. По гърба му пълзяха хладни тръпки, по врата му се стичаха струйки пот – струваше му се, че умрелите го гледат през спуснатите си клепачи. После свикна и престана да обръща внимание на изцъклените им очи и да се поти. От ръцете им сваляше часовници, от пръстите им – венчални халки и пръстени, от вратовете им – кръстчета и медальони. Понякога събличаше убитите да не пропусне някой скрит предмет и разглеждаше телата им с интереса на санитар в морга. Разтваряше устите, оглеждаше зъбите като зъболекар и откъртваше с върха на войнишкия си нож златните коронки и мостове. Подреждаше трофеите си в кожената офицерска чанта, която откри след една тежка битка, зариваше я в земята, връщаше се пълзешком в лагера и лягаше сред заспалите войници с мисълта, че е изпълнил дълга към жена си и децата. Понякога мечтаеше – ще подари златните коронки на жена си да си направи златни зъби. Зъбите й бяха слаби, ронеха се на песъчинки, нямаха пари за пломби. Представяше си я със златна ослепителна усмивка и заспиваше дълбоко. На следващата нощ отново излизаше в полето.
Неусетно престана да мисли за жена си и децата, мислеше си за заровените в земята вещи. Въртеше се в леглото и отново се потеше – страхуваше се някой да не го проследи и да открадне кожената чанта. Ставаше и, приведен ниско над земята, огрян от пълната луна, обикаляше отдалече мястото, където бе заровил чантата. Понякога я отравяше и разглеждаше златните и сребърни часовници, кръстчета, верижки и златните коронки с интереса на познавач. Любуваше на скъпоценните предмети, които щяха да го направят богат след войната. Високо някъде над него звездите блестяха бледи и далечни, дрипави черни облаци закриваха луната.

Неусетно за него и околните, с натежаването на чантата започна лицето му да се променя. В началото очите му изгубиха блясъка, после цвета си, накрая избледняха и се превърнаха в две бели петна. По-късно носът му изгуби формата си, косата му цвета си и за няколко месеца лицето му се превърна в бяло безформено петно. Войниците го нарекоха Войникът без лице. „Толкова битки е преживял и толкова убити е видял, че лицето му се е обезличило…” – мислеха си с уважение и малко страх войниците от следващите мобилизации, когато зърнеха на плаца бялото петно на липсващото му лице – той бе единственият оцелял от първата мобилизация. Докато те го гледаха отдалече с тревога и мъничко надежда, че ще оцелеят като него, той ходеше между палатките като сомнамбул и оглеждаше зъбите, пръстените, часовниците и верижките по вратовете им.

Първите загиваха, оцеляваха последните – това бе законът на войната. Той го разбра в Първата голяма битка и бързо овладя изкуството да бъде войникът от втората редица, един от тези, които оцеляват – по време на сраженията изоставаше от общата тълпа и се криеше зад гърбовете на другите войници. Докато тичаше след тях, си мислеше как да запази кожената чанта до края на войната. И мъжете от следващите мобилизации загинаха, той остана жив – запази го страстта да опази кожената чанта и мисълта да подари златни зъби на жена си.

След войната се върна на село, нарамил кожената чанта. Сянката му се поклащаше в прахта на изровения път тромава и тежка – с широки ръце, безформени крака и едро тяло без лице. Чантата се очертаваше в праха като гърбица върху сухата му сянка.
Спря и почука на вратата на дома си, превил гръб от тежестта на чантата. Жена му отвори, погледна го и закри устата си с длан. Той пристъпи, влезе в пруста и остави чантата в краката й. Жена му изтича в стаята и закри децата си с тяло. Те надникнаха, погледнаха го и се разреваха.
Той разкопча куртката и й показа кръстчето от пиринч. Тя поклати глава и протегна длани да го отблъсне. Той взе чантата, отвори я и изсипа златните кръстчета, верижки и часовници. Показа й и зъбите. В очите й се изписа ужас, после мъка, накрая се разплака. Сълзите се стичаха по посърналото й лице като капчици роса. Пред погледа му се явиха сгърчените тела на убитите войници, изцъклените им очи и застинали зеници. По бялото петно на лицето му потекоха две сълзи и безшумно капнаха на пода. Понечи да погали децата по главата. Тя го спря с ръце и го отблъсна. Човекът, който стоеше срещу нея, не беше нейният мъж. Мъжът й имаше изпито лице и големи, добри очи. Той не можеше да направи подобно нещо – прочете той в ужасения й поглед, беше се досетила как се е сдобил със скъпите предмети.
От бледото петно на безформеното му лице избиха още две сълзи и се изпариха. Тя стоеше срещу него, закрила децата си с тяло. Той се обърна и излезе. Жена му събра разпилените по пода верижки, пръстени и коронки, напъха ги в чантата, изхвърли я на улицата и заключи отвътре вратата.
Той изтри с опакото на дланта петното на лицето си и тръгна към края на селото.

Жените го погребаха в края на гробището. В ковчега оставиха и чантата със златните верижки, пръстени и зъби. Намериха ги на улицата и ги разгледаха със сухи очи и каменни лица. Някои от вещите познаха, другите им бяха чужди. Въпреки че предметите бяха лъснати до блясък, върху искрящата им повърхност съзираха кървави петна. „Те го умориха” – шептяха жените с побледнели устни, докато зариваха пръстта върху ковчега.
Слънцето грееше лицата им, кръстовете за храброст потракваха върху гърдите им и им напомняха за убитите мъже, синове и братя. Не знаеха името му, какъв бе той, от къде бе дошъл. На кръста написаха „Човекът без лице” и датата, на която се удави във вира в долния край на селото. Върху гроба побиха кръст и тръгнаха, без да се обръщат. Една от тях пророни сълза и бързо я изтри от сгърченото си лице. Само тя от жените в селото не получи кръст за храброст.

От сборника със „следвоенни разкази“на проф. Златимир Коларов – „Отблясъци от далечни светкавици“ . Сборникът може да закупите ТУК

Още от Златимир Коларов можете да прочетете на неговага Фейсбук страница.