Трудно е да се гледа филм за мъж самотник, след като си гледал „Човек на име Отто“, трудно е и да се направи сравнение. И не бива. В никакъв случай, но все пак бих посъветвала да не гледате двата филма един след друг. Гледах испанския „Васил“ седмица след американския Уве. Отидох подготвена и напълно осъзнато, с огромно желание и с огромни очаквания. Това отчитам като грешка номер две .В интернет ще прочетете следния анонс на филма:
Васил (Иван Бърнев) е умен и чаровен, първокласен играч на бридж и шах, но живее по улиците на Валенсия. Алфредо (Карра Елехалде) го подслонява в дома си за известно време за изумление на дъщеря му Луиза (Александра Хименез). Васил и Алфредо нямат нищо общо освен страстта си към шаха. Въпреки различията им, Алфредо постепенно разбира, че Васил завинаги е променил живота му.
Всичко това е така без последното изречение. Не съм убедена изобщо, че Алфредо разбира. И то защото за мен самата глаголите „чувства“ и „разбира“ семантизират различни възприятия. Екранизацията „Васил“ се оказа експеримент на мен самата към мен самата, предизвикателство за чувства и възприятия. От една страна – ретарден, мисловен, почти бездействен сюжет, от друга страна – изключително много размисъл, породен от без-действието и много време този размисъл да се разгърне. Затваряш очи, анализираш, мислиш, и след като ги отвориш, Васил да продължава да седи безмълвно…
Преди да гледам филма четох някъде, че това е филм за добротата. За мен е по-скоро филм за отчуждението. Отчуждение, за чийто фотографски анализ историята на протагониста Васил е просто фон. Пред фона и зад него, благодарение на него, аз видях концентрирани много мини човешки истории, много различни и много еднакви. Много хора. Васил е брънката, която ги свързва, Васил е катализатора на тях самите – на историите, на хората и най-вече на взаимоотношенията им. Склонна съм да отдам пропуските, които открих на факта, че филмът е дебютен за Авелина Прат, която е сценарист и режисьор. Имаше едни такива миниатюрни, но огромни пропуски в аргументирането на сюжетните връзки, че ако бях у дома си щях да й се карам на глас срещу екрана. Хубавото е, че ще останат незабележими, потъвайки в патриотична чувственост. Но аз патриотичното и непатриотичното не харесах – хиперболизация, която е нормална за живота на емигранта, но някъде от 90-те години на миналия век. Към днешна дата ми се стори нелепо. Но пък нали аз не приех Васил за герой, а за алегория…При все, че се казваше Васил Иванов.
И тук изваждам пред скоби Иван Бърнев, който беше блестящ от-до, който според мен „спаси“ филма в моите чувства и не само това – направи го значим.За субтитрите ще замълча. Приемам, че са писани от испанци…
Казах ли, че не възприех този филм като филм за емигранството?
трейлърът:
Последни коментари