„
Откакто Петър се разболя, енергията в дома им се промени. Чак въздухът стана по-тежък. Красимира отваряше широко прозорците. Стоеше отворено с часове, влизаха гласовете на децата, които играеха пред къщата им. В началото ги гонеше, за да не смущават покоя на болния, но после ги остави, защото виждаше, че Петър се заслушва в разговорите им, даже се усмихва. Един ден завари гълъби, бяха кацнали на подвижната масичка с храна и лекарства и кълвяха. Толкова се бяха улисали в угощението си, че дори не забелязаха, когато тя влезе в стаята. Петър дълбоко спеше, унесен от сънотворните. Бореха се почти до главата му, а той не чуваше. Замахна с ръка, за да ги прогони, а те литнаха из стаята като нощни пеперуди. Разпериха криле, заудряха се по стените, докато не намериха отворения прозорец, от който бяха влезли. След тях остана перушина, която Красимира събра с метлата. На другия ден видя два умрели гълъба на улицата, можеше да се закълне, че същите ги видя край леглото на мъжа си. Бяха се натровили глупавичките, от лакомия бяха изгълтали и хапчетата му и сега безжизнени лежаха на паважа.
В началото не казваха, че Петър е болен, прикриваха болестта от приятели, от съседи, от себе си. Надяваха се, че диагнозата е сгрешена, но след като и в София няколко доктора я потвърдиха, я приеха. Наплакаха се по единично, после прегърнати, вкопчени един в друг, триеха си взаимно сълзите и си обещаваха, че няма да се пускат, ще я надвият. А тя напредваше, беше безмилостна, действаше излязла от прикритието си. Вече беше наяве, затова спряха и те да я крият. Красимира намираше утеха в съчувстващите погледи, в дългите разговори с приятели, обясняваше през какво преминават и й олекваше. После спряха да й вдигат телефона, все бързаха за работа, за среща. Пак я питаха:„как си Мира?“, но още преди да се е разприказвала, бързаха да се отдалечат. Натъжаваше се, а после неочаквано ги намрази, в обърнатите им гърбове виждаше ехидни усмивки. Сигурно се радваха, че на най-влюбеното семейство му се случи това нещастие. Не ги подмина като съседите им Косьо и Жаклин от съседната улица. Защо да бяха по-специални от другите, само защото се обичаха. В рая също вали, както заваля в тяхната къща.
Затвориха се, Петър все по-често оставаше в леглото, телефоните замлъкнаха. Живееха две сенки, едната на кревата с вечно отворения прозорец и другата, щъкаща между стаите. Искаше й се да не беше спирала да работи преди пет години. Можеше поне работата да е островът, който да я измъква от лошата енергия на къщата. Усещаше я като сила, която прониква и в нейните кости, само дето я разрушаваше, вместо да я гради. Често оставаше сама и плачеше, тогава се молеше на Господ всичко да свърши, а после се чувстваше виновна пред Петър. Заставаше след това до отпуснатите му тънки ръце на чаршафа, полагаше глава, а той я галеше като малко дете, като опрощение за грешните й мисли. Чакаха неизбежното, вече не се бореха, битката я бяха изгубили в последната година, когато вече и лекарите ги отпратиха от болниците с думите „Съжалявам, лечението е безпредметно“. Безпредметно звучеше по-добре от безсмислено, а истинската дума беше безнадеждно, но никой не я употреби, дори тя. В един момент спря да се моли и зачака, но тогава пък Петър се вкопчи в живота – този с най-малкото сили. Напук на болестта отваряше всяка сутрин очи и продължаваше да диша. Красимира се будеше от всеки шум, дори от светлината на преминаващите по улицата таксита и коли. Проскърцването на леглото беше знак за нея, че може би Петър има нужда от помощ, а тишината я подтикваше да приближава лице до неговото и да търси знаци на покой, който все не идваше. Броейки дните, се занизаха седмици и месеци. Сменяха се сезони, и тази година зимата се оттегли и даде път на пролетта, тогава Петър помоли Красимира да отвори прозореца по-широко, казваше, че иска да чува живота отвън, за да влиза живителна сила от улицата, с детските викове. Вечер утихваха и тяхното място заемаха птиците, не пееха, а крещяха направо от цъфналата ябълка под прозореца им. Възможно ли беше винаги да са били там, а Красимира да не ги е чувала? Оглушителното им цвърчене заглушаваше дори плача й в кухнята, можеше спокойно да се отпусне, без да се притеснява, че Петър ще я чуе, защото знаеше, че прозорецът е отворен.
Беше до него, като вярно куче, въпреки че й се искаше да избяга. Мечтаеше да заспи, а после да се събуди на друго място, да не помни, да се прероди или да замине някъде с Петър, дори и на това дълго пътешествие, но да е далеч от къщата с тежкия въздух.
Всичко бяха изговорили, за спестените пари в сметките, за апартамента под наем, който щеше да й е от помощ за в бъдеще. Многократно си казаха, че се обичат, държаха се за ръце и се гледаха в очите. „Ти си моето момиче“ – казваше той, „ Ти си моето момче“ – отвръщаше Красимира. И чакаха. И сутрините се повтаряха пак и пак. До тази, когато Петър се надигна от леглото, видимо по-бодър от друг път, на бузите му имаше даже цвят, поруменели.
– Мира – повика я, – искам да ти кажа нещо.
Хвана го за ръката.
– Кажи какво искаш да ти сготвя, какво ти се хапва?
– Супа, пилешка, ама после, сега искам да ти кажа нещо.
Гледаше го с очакване, радваше се на това неочаквано подобрение, денят щеше да бъде хубав.
– Трябва да се изповядам, Мира.
Мира настръхна:
– Поп ли искаш да викна?
– Не поп, пред теб!
– Всичко съм ти простила, нали помниш прошките всяка година, където си целуваме ръцете, простила съм ти – усмихна му се, погали го по ръката и тръгна да излиза от стаята.
Думите му я застигнаха на прага на вратата.
– Изневерих ти! Не ти бях верен. Ела, моля те, трябва да ти кажа.
Седна на стола срещу него и той започна. Каза й за Мима от долната улица, която отдавна се беше изнесла със семейството си във Варна, за колежката й Софка, за квартирантката Тодора, казваше имена на жени, които и не знаеше, че съществуват. Бяха преминали в ръцете му, без да оставят и следа. Та тя дори и не подозираше за тях. Слушаше го без да го прекъсва, когато свърши, се надигна.
– Прощаваш ли ми? – попита я тихо.
– Казах ти, простила съм ти всичко.
Излезе от стаята и отиде да прави супа. Машинално режеше продуктите, не забеляза дори, когато водата с пиле започна да съска на котлона. После му я занесе, отвори широко прозореца в спалнята, за да влязат шумовете. Облече се и каза, че ще отиде да купи хляб. Нямаше я три часа, когато се прибра в стаята беше тъмно. Видя го с отметната завивка и легнал настрана. Затвори прозорците, вече нямаше нужда да чува птиците. Беше се простил с нея, само че тя с него – не. На погребението не плака. Всички други бършеха сълзите си, а тя стоеше като призрак до ковчега.
После се върна в къщата, събра всичките му дрехи, натъпка ги в черни найлони, а след това ги изнесе на контейнера.
– Полудяла е от мъка Красимира – цъкаха съседи и приятели.
А Красимира чистеше и хвърляше старите вещи. Последно изхвърли лекарствата, същите, с които се бяха натровили и заблудените гълъби у тях. И тя беше натровена , без да иска, случайно. Само че тя оцеля. След два месеца къщата беше обявена за продажба. Красимира замина. Никой не разбра къде. „От мъка“ продължиха да казват съседите.
Последни коментари