животът се консумира вкусен

Животът се консумира вкусен, диетите и преяждането са вредни

Тичаме, бързаме, ядосваме се. Всеки ден, всяка минута, постоянно. Реално, виртуално, публично, вътрешно. Защото не сме доволни от работата си, или най-малкото – от заплащането й, от половинката си или най-малкото от това, че си е все същата. От децата – че не слушат, че слушат, че не са такива, каквито очакваме,  или най-малкото от това, че очакват от нас да сме различни. От хората или най-малкото от това, че не ни разбират. От времето, когато е горещо или най-малкото – вали точно тогава, когато искаме да е слънчево. Въобще и изобщо изразходваме адски много време да сме недоволни и неудовлетворени, като непрекъснато обясняваме как нямаме време. Как времето не стига, бяга, препуска, измъква ни се, надсмива ни се. И времето от часовника и времето от огледалото.
Махаме огледалата, после премахваме кантарите, после слагаме часовника с двайсет минути напред, за да си вярваме, че не ние сме бавни, а че времето бърза.

Въобще – всякакви трикове,

за да извиним себе си пред себе си. Онова Аз, което упорито противодейства на вътрешното „Аз“, неподвластно на време, стереотипи и ограничения. Вътрешното „Аз“, което при всяко мрън-врън ни сритва в ребрата, крещейки на душата:

– ей, какво ти става!!!Помниш ли какви мечти имаше?! А помниш ли как си обещаваше, че ще ги сбъднеш?! Помниш ли с колко хъс тръгна ?! Помниш ли огъня в очите?! А в сърцето!?
Помниш ли?!

Понякога имам чувството, че ме е хванала деменция

Забравата за онова, което съм и което искам да бъда. До такава степен съм се вторачила в рутинното, че не се сещам, че само от мен зависи да му сложа цвят, да му пусна музика и , по дяволите, да направя нещо с този си мой живот! Така де – аз съм му длъжна, не той на мен. Аз съм си длъжна отвсякъде…Да си дам време за нещата, които ме усмихват и които чертаят смисъл.

Сложила съм се на канска диета, ограничавайки до край всякаква позитивност, все едно от нея ще трупна нелепост. Същевременно преяждам от всякакви гадости, които ежедневието ми предлага. Без да подбирам.

Преди време се запознах с една жена на 94, която ми каза, че всеки ден изминава между 6 и 9 километра. Пеша. В големия град. Не защото пести пари, или поне не само заради това. Каза, че за всеки ден си има план, поставя си задачи, цели, далечни цели. и върви към тях. Не се уморява. Дали я слушат краката? Нямат друг избор. Каза ми, с блага усмивка, че не бърза за никъде, върви бавно, но върви. и вижда много неща, среща много хора. Научава. Обичала да се учи. Всеки ден научавала по нещо ново. За града, за хората, но най-вече за себе си. На 94.

В същия ден се запознах и с една друга, на 49. Дама. Така се самоопредели – не ми викай „госпожа“, младежо, аз съм дама. Возеше се в лъскаво возило, последен модел. Тъмносиньо. И обувките й бяха тъмносини, лачени, а прическата – обгрижвана. Твърдеше, че знае всичко и никой с нищо не може да я изненада. Не обича да върви пеша, защото тротоарите са отвратителни и й чупят токчетата, а пък времето непостоянно – точно, когато нямаш чадър, вземе че завали. А тя мрази сгъваеми чадъри. Плебейски били, издавали липса на стил, на вкус към живота.

Вкусът към живота всъщност е нещо много субективно – някои обичат шоколад, а други люти чушки…