за летенето - павлина георгиева, разказ

Ела, да ти разкажа за летенето

Ела, да ти разкажа за летенето,
да ти покажа как да спираш с него времето,
по облаците да вървиш с лъчи в ръка,
забравил всяка земна суета.

Предстоеше ѝ дълъг път, когато чу Гласът:
– Ела, да ти разкажа за летенето.
Подчини се, без да се замисля.
– Какво за летенето? Летяла съм много пъти. Този ще ми е…
– Знам. Ти си от пътешествениците с многократен опит. Сега обаче е различно. И наистина трябва да ти разкажа, преди да тръгнеш.
Настани се удобно и наостри уши, доколкото ѝ позволяваше състоянието в момента. Приготви се да попие предстоящия разказ, примесен с дежурните наставления, предшестващи всяко нейно пътешествие.
– Мислиш си, че знаеш много за летенето. – подхвана разказа си Гласът. – Права си, но това летене, за което ти казвам сега, е друго. Ще го изпиташ известно време след като си слязла.
– Да не искаш да кажеш, че този път ще летя до няколко места, едно след друго?
– Не и в смисъла, който ти влагаш в това сега. Чувала ли си за самолетите?
– Какви са тези? Някаква раса? И как летят сами? Без придружител ли?
– Тези са птици – ако си спомняш какво е това. Само че механически. В повечето случаи летят с придружител или по-точно придружителят, който всъщност се нарича пилот или летец, лети с тяхна помощ. При последното ми пътешествие летях много пъти с тях. Скоро и на теб предстои да ги срещнеш.
Гласът утихна, в очакване на поредния признак за необузданото любопитство на слушателката си. Такава беше природата ѝ. Поглъщаше всякакви знания и впечатления и умееше да изплита най-неочакваните и абсурдни изводи от тях. Въпроси не последваха. Най-накрая беше започнала да го слуша, макар и готова във всеки момент да си изясни всичко, което я интересува.
– Бях пилот. Според всички в ескадрилата ми, ескадрила е нещо като ято птици, в което всеки си знае мястото и задачите, бях сред най-добрите. Така вярвах и аз. И толкова силна беше увереността в способностите ми, че не след дълго станах командир на ескадра.
– Нали беше ескадрила?
– Ескадра са няколко ескадрили в едно.
– Аха. А командир какво е?
– Този, който взема решенията и всички го слушат, просто защото има повече пагони по униформата си. Не ме питай какво са пагони и униформа, не е толкова важно. Тогава се водеше война. Една от тези, които и досега намират място из учебниците по история. В същите тези учебници често ме обявяваха за герой. Имах на личната си сметка хиляди отишли си души.
– Помагал си на душите да преминат отвъд?
– Не бих използвал думата “помагал” в случая. По-скоро принудително ги карах да отлетят, унищожавайки телата, които обитаваха. Заличавах градове и хората в тях. Това, че го правех отвисоко, ме беше превърнало в емоционално дистанциран робот. Оправдавах се с някакви измислени каузи, които вече никой не помнеше. Вършех си работата. Толкова добре се справях, че ме наградиха с цяла камара ордени след края на войната. Едни такива лъскави предмети, които после събират прах и ти напомнят какви си ги вършил. Подсещат те как си виждал пламъците там долу, как се разхвърчават отломки от сгради и дори не осъзнаваш колко си щастлив в този момент, че не можеш да видиш как същото се случва и с хората вътре и наоколо. Изпитваш настървение и извратена радост всеки път, когато падне вражески самолет. Само дето, гледайки после ордените, изобщо не можеш да се сетиш откъде-накъде тези млади момчета, а понякога и момичета, са ти били врагове.
Искаше ми се да видя небето чисто, докато съм горе. Не тукашното горе, а онова там. Защото има какво да покаже. Душата ми отлетя още преди на някого да е хрумнало, че със самолет може просто да пътуваш и да се наслаждаваш на гледката.

– Съвсем малко остана, преди да тръгнеш. Не са далеч дните, когато и ти ще летиш със самолет. Като обикновен пасажер. Запомни непременно да си вземеш билет с място до прозореца. Ще разбереш и билет, и прозорец какво е, ще си спомниш, когато моментът настъпи. Ще имаш шанса да видиш спектакъла на облаците от първи ред. Как лъчите на слънцето се разхождат по тях и си играят с цветовете. Ще докоснеш с очите си най-синьото синьо. В този момент ще бъдеш най-пълна с живот. Тогава си спомни за мен, за да мога поне за миг да дойда, да надзърна, само за миг, и пак ще се върна.
– Ще ме оставиш да пътувам сама?
– Ти винаги пътуваш сама. Нищо, че преди всяко поредно пътешествие забравяш. А щом стигнеш там, закъдето си тръгнала, обикновено съвсем ти се изтривам от съзнанието, но сега може да бъде различно. Слушай повече, чувай думите ми, търси знаците ми. Ще присъствам в живота ти постоянно с всякакви имена – интуиция, подсъзнание, вътрешен глас, Висш разум, Висш Аз. Този път можем да бъдем заедно. Тръгвай сега. Време е!

* * *

Ема държеше новородената си дъщеричка Алета в ръцете си. Малката отвори очи и я погледна с най-сините сини очи. Години по-късно, след всеки неин полет със самолет, за който задължително си вземаше място до прозореца, щеше да изтичва при този, който се случеше неин слушател, приковавайки вниманието му с думите:
– Ела, да ти разкажа за летенето!