(„The other hand“ – публикуван също като „Little Bee“ /Пчеличка/ в САЩ, поставяйки главната героиня и името ѝ в центъра на сцената още със заглавието).
Ако живеете в чужбина, под каквото и заглавие да сте попаднали на книгата на Крис Клийв – „The other hand“ или „Little Bee“, то четенето ще си заслужава. В България книгата е озаглавена – „Другата ръка“ и четенето ѝ си заслужава не по-малко.
По същество романът е проимиграционен, но героите (особено главната героиня – Пчеличка) са добре изваяни, остроумни, интелигентни, трогателни, драматични. Те са толкова отчетливо контрастиращи и успешно създават ефекта на сблъсък между два изключително различни свята. Събитията в романа, от една страна, изглеждат малко невероятни, но човек има страшното и странно усещане, че четейки го, е по-близо до истината, от много други хора. Романът измъква читателите от обичайния манталитет „далеч от очите, далеч от сърцето“ и ни принуждава да погледнем на хората около нас по различен начин, да се замислим за техния произход и за това, което може би ги е довело в страната, да се опитаме да разберем страданията им, да ги облекчим дори. Дали това е била основната цел на писателя, или той не се е опитвал да бъде толкова дидактичен, е от второстепенно значение.
Крис Клийв е написал „Другата ръка“ красиво;
романът е завладяващ, реалистичен, с изплуващи различни нюанси
и ни позволява да съчувстваме, вместо да симпатизираме. Тонът на главната героиня – Пчеличка – е написан по такъв начин, че изглежда толкова реален и искрен, че ме кара да се замисля дали книгата нямаше да бъде още по-завладяваща, ако беше представена изцяло от нейна гледна точка. След като я прочетох, оставих книгата, знаейки, че сюжетът ѝ ще ме преследва мислено още известно време.
Харесах много неща в романа, трудно ще ми бъде да отбележа всичко, но мога да кажа със сигурност две неща: Първо, влюбих се в Пчеличка още в началото и наистина можех да чуя „гласа“ ѝ. И второ, мисля, че другият „глас“ – този на Сара – също е много реален. Въпреки че не я харесвах колкото Пчеличка, чувствах, че е изключително автентична – човек, поддаващ се на импулсите си, допускащ дребни грешки (прерастващи в лавини) и продукт на нейната среда точно толкова, колкото и Пчеличка, но твърда и приземена по свой собствен начин.
Не ми се иска да издавам повече подробности за романа, тъй като смятам, че ще е по-добре да го прочетете сами и да откриете как би подействал на вас. Книгата не е написана за да бъде четена набързо или да бъде бързо изместена от следващата във вашия списък . В действителност е леко стресираща и сюжетът ѝ може да научи читателите, че животът обикновено е хаотичен и че ужасните неща могат да се случат по всяко време… но въпреки факта, че това не е история с хепи енд, Пчеличка запазва истинското си и отношение, чистотата си и чувството да открива красотата във всичко.
„Другата ръка“ си заслужава и я препоръчвам от все сърце на всеки, който търси история в жанр, поставящ на фокус темата с имигрантите. Лично аз бях изумена от това как книгата ме накара да се почувствам така, сякаш съм част романа и че съм наблюдавала всичко със собствените си очи. Това е едновременно невероятно, но и леко стресиращо преживяване.
Любим цитат:
„По кафявите крака на момичето се виждаха множество малки бледи белези. Зачудих се дали са по цялото ѝ тяло като звездите и месечните по роклята ѝ? Това ми се виждаше красиво и сега ще ви помоля да се съгласите с мен, че един белег не може да бъде грозен. Това искат да ни внушат онези, които оставят белезите. Но ние с вас трябва да се обединим и да им се опълчим. Да се научим да откриваме красотата във всеки белег. Как ви звучи? Това ще бъде нашата тайна. Защото от мен да го знаете, върху тялото на умиращ белег не остава. Белегът означава: Оцелях!“
Откровение:
Нямам друга книга с толкова много стърчащи от страниците ѝ индекси – 42 броя за 261 страници.
Имаше една цяла страница или по-скоро бяха две, които ме накараха да настръхвам със всяко следващо изречение. Главата беше от гледната точка на героинята Сара, която погребваше съпруга си, придружавана от невръстния си син. Осъзнаването на смъртта беше описана толкова болезнено, беше изключително трудно за четене. Спирах по средата на изречение и продължавах да чета на следващия ден. Крис Клийв определено е намерил начин да смути читателя с бруталното описание.
Цитат:
„Писъкът зацикли в главата ми. Започна да ми се гади, хоризонтът застана под невъобразим ъгъл. (…) Крещеше с ярост и настървение. Не би се отказал за нищо на света, но ако трябва да определя категорично в кой точно момент от цялата история сърцето ми се сломи безвъзвратно, това бе моментът, когато забелязах умората и съмнението да пропълзяват по мускулчетата на сина ми, докато пръстчетата му за десети пореден път се изсулваха от бледия дъбов капак.“
Последни коментари