Докато ме няма/Адриана Ризова

Днес ще ви разкажа за денят, в който изчезнах… а този ден валеше. Беше лято, а дъждът се сипеше така, че трябваха само части от секундата за да прогизнеш толкова, че обувките ти да се напълнят с вода. Никой не очакваше четвъртъкът да бъде такъв – кофти, мрачен, мокър и… кален. По нищо не приличаше на предните няколко дни, в които слънцето можеше да причини изгаряне само за минути. Чудите се как ще разкажа за такъв ден, когато всъщност ме е нямало и съм изчезнала?… Е, нека само ви кажа, че си имам своите начини да разбирам за разни неща, които се случват докато ме няма. За да разберете цялата ситуация, трябва да ви запозная с някои важни детайли за хората, които ми бяха най-близки. Да, да… знам за кое ще се хванете сега – за думите в минало време. Не се тревожете, не съм мъртва… или поне не по начина, по който обикновените хора умират… И тъй, нека ви преведа през деня така:

– Толкова страхотен ден! – изчурулика Нина.

Мая я изгледа смаяно и почти процеди през зъби:

– Страхотен, а?! Как ще взема децата от цигулка, дявол да го вземе?! Заклевам се, понякога си ужасно неадекватна!

– О-о-о, хайде, хайде! Нека не си разваляме деня с такива дреболии! – скастри ги Таня.

 

Трите бяха пълна противоположност една на друга. Всъщност, това можеше да се каже и за всички хора като цяло. Аз и Софи „все още не се бяхме домъкнали” до уреченото място, както би се изразила Софи. Трябва да знаете, че всяка от нас беше с уникален характер, което важи за всеки, ако вникнем по-дълбоко в същността на човека – сложно изградена симбиоза между плът, душа и емоция. Всяка от приятелките ми носеше в себе си своите демони и своите положителни черти…

– Чудо на чудесата! – провикна се Софи от отварящата се врата и влезе, пускайки я да се тресне оглушително. Звънчето иззвъня, а ароматът на дъжд нахлу моментално в затвореното и душно пространство. – Не мога да повярвам какво се изсипва навън – цял океан, казвам ви!

Пролетните й обувки бяха така прогизнали, че тя остави локви вода по цялата пътечка от вратата до любимата ни маса в ъгъла, прозорецът на която гледаше към градината на кафенето.

– Как е настроението, дами?! Не ми казвайте, че малко дъждец ви е вкиснал! Миналият път изтърпях чинно мрънкането на Мая, но заклевам се, че този път ще я фрасна с мокрия чадър по…- Софи завъртя поглед и се изкикоти без да продължи.

– Хъм, ъ-хъм, нали виждаш, че съм тук все пак! –тросна се Мая. – И ако искаш да знаеш, онзи път…

– Момичета, хайде, хайде! Да си поръчаме нещо, че умирам от глад. Нямам търпение да хапна една Гараш! – прекъсна ги Нина.

Нина беше необвързаната в нашата малка група. Тя беше свободен дух, обичаше да пътува, преследваше къде-що види приключение, живееше според собствените си условия и никога не пропускаше възможността да хапне нещо сладко. Таня се възхищаваше на смелостта на Нина да се противопоставя на очакванията на обществото, но също така се тревожеше, че приятелката ни е изключително самотна. Което беше толкова невярно, колкото и това, че облаците задължително предвещават буря. Понякога има, понякога само идват за да ни напомнят, че от времето може да се очаква всичко… както е и с хората.

Таня ли? Таня винаги е била мечтателят на групата. На 32 години, тя все още търсеше истинската любов, вярвайки в магията на случайността. Ние често я подигравахме за нейните романтични идеали, но съм сигурна, че знаеше, че нашите намерения винаги бяха добри. Софи истински се ядосваше на оптимизма и непоклатимата вяра на Таня в истинската любов, никога не пропускаше възможността да подцени и опровергае съществуването на такъв тип феномен. Но нейното поведение бе провокирано от това, Софи се бе спасила като по чудо от токсичния си съпруг и само преди няколко години бе успяла да изгради живота си от нулата. Трябва да си призная, че се възхищавах на нейната упоритост и непоклатимост. Феноменална беше устойчивостта й и често ми се искаше да имам смелостта да правя промени с този замах и непоклатимост, с които ги правеше тя. Софи беше доволна от живота си и това се виждаше във всеки неин жест, дори в движенията, с които вадеше малкото флаконче марков парфюм от чантата си и пръскаше по дланите, след това поемаше така дълбоко въздух, че човек можеше да каже, че вдишва света за първи път… Не мога да не призная, че това нейно действие често ме омайваше. И да, въпреки токсичния си брак, изпълнен с манипулации, ревност и скандали, дори опит за убийство, тя никога не почувства пристъп на ревност към стабилния семеен живот на Мая.

Да, Мая – стигнахме и до нея. Мая беше омъжена от хиляда години, ако можеше да се вярва на това, което самата тя казва. Изглеждаше, че тя има целия пакет – любящ съпруг и три и половина очарователни деца. Да, правилно чухте – три и половина. В този ден тя беше бременна в седмата седмица и все още дори не подозираше за събитията, които съдбата й беше приготвила.

 

Всеки четвъртък аз и приятелките ми се събирахме в любимото ни кафене, уютно кътче в покрайнините на града, което прекалено често беше свидетел на нашия смях, сълзи и безброй спомени. Този четвъртък не беше по-различен, с изключение на осезаемото ми отсъствие, мен – сърцето на тяхната група, както щяха да ме нарекат няколко дни по-късно. Признание, направено прекалено късно, ако питате мен…

И така, през този ден те чакаха, отпивайки от обичайните си поръчки, някои хапвайки от любимите си десерти и хвърляйки погледи към вратата всеки път, когато тя се отвореше, което през този ден не беше много. Мина около час и половина и безпокойството им се превърна в тревога.

– Не е присъщо за Ема да закъснява толкова много. Не и без да се обади! – намръщи се Софи. – Ще се опитам да се свържа с нея отново… Уф, отново изключен!

– Не я мисли – каза Нина – най-вероятно е забърсала някой колега на служебното им парти снощи и сега спи.

Всички се спогледаха.

– Ама какви глупости дрънкаш?! – сопна й се Мая.

Вратата се отвори с трясък и непознат възрастен мъж, учудващо сух, се приближи до масата им с малък плик.

– Вие ли сте приятелките на Ема? — попита ги той с глас, пронизан от скръб.

Приятелките ми закимаха в синхрон, а непознатият им подаде син плик и си тръгна накуцвайки, без да каже и дума повече. С треперещи ръце те го отвориха и отвътре изпадна малка бележка. Да, както се досещате – бележката беше написана от мен. Ако не бяха изпаднали в тих ужас, щяха да забележат, че почеркът е доста крив, явно го бях писала набързо… или под стрес. Но те не забелязаха това в онзи момент. Забелязаха го седмица по-късно, когато една от тях се усъмни, че написаното е изпратено от мен. Не мога да кажа дали е била права – ако напиша нещо, а то бъде изпратено от някой друг – то тогава аз ли съм го изпратила, или не?

 

Искате да знаете какво пишеше на бележката? Разбира се, че ще ви кажа – на бележката пишеше:

Да, както най-вероятно очаквате, те останаха да седят мълчаливо още час или два, всеки потънал в спомените си за мен. Въпреки шока и неразбирането, те сключиха мълчалив пакт да изпълнят моето желание. Следващият четвъртък те щяха да се срещнат отново на това място, оставяйки празен стол за мен – като доказателство за тяхното приятелство и мое вечно присъствие в сърцата им. Щяха да поръчат лате и щяха да извадят отново бележката…