Дозата лудост, необходима, за да запазим нормалността

Признавам си – не си падам по моноспектаклите. Нито в живота, нито на сцена. Не знам защо – може би някаква закостеняла предубеденост, че сам човек е за никъде и, че във всеки монолог  по-дълъг от 10 минути се крие немалка доза лудост.
Застава човек, пред публика, и играе…Абсурд да ми е интересно. Дори Камен Донев не ме грабва съвсем на сто процента, а той си го може и то много добре.

Та с такива предубеждения отидох да гледам „Дневникът на един луд“ на театър „Кредо“ в театър 199. Скептикът в мен мърмореше „Играно, играно, та чак изтъркано, пък и Наум Шопов…много моля, какво повече мога да видя…?!“. Два часа по-късно скептикът в мен беше направен на пух и прах и всички предубеждения получиха щампа „дълбока заблуда“. Щях да се засрамя до корените на косата си, ако не бях толкова впечатлена, че предимно ахках, охках и възклицавах, докато вътрешно се чудех дали е от постановката, или нещо не съм в ред, че така стремглаво минавам от състояние на зяпналост, през състояние на смях до искрено желание да ревна.

Нина Димитрова, тази магьосница,  взела, че взела едно класическо произведение и го прочела така ,както аз бих искала да ми звучи – без грам изкилиферчване, с много финес, доза нужен хумор и усет към детайла. Гледаш и се потапяш в оная лудост, която бълбука в теб самия и крещи – ама, моля ви, аз съм крал, аз имам мечти, аз имам таланти, аз СЪМ. Аман от нормалност, която ни влудява. И лудостта става красива. И лудостта става притегателната сила, която манипулира сетивността ти. И Попришчин е влюбен романтик-художник, който щрих по щрих изгражда свят извън килията на не-нормалността. Гениално решение, гениална сценография, в която велкрото царства и създава и се чудиш как младият актьор Стелиан Радев е успял да запомни не само текста, но и всеки детайл, който взима, събира, твори, гради, пресъздава в образи.
Усетът на Нина е безспорен, защото всеки би казал – 23 годишен за тази титанична роля?! Абсурд! Неоправдан риск!
Нищо подобно – уверена съм, че ако там, на първи ред, седеше Наум Шопов или пък, ще съм по-смела – Гогол, щеше да аплодира бурно играта на младия талантлив Стенли, който играе така, все едно е роден на сцена. Със сигурност е роден за сцена.

Страхотна Нина, страхотен Стенли, страхотен Зуек…защото не трябва да пренебрегваме факта, че идеята се ражда далеч във времето, преди 12 години, когато на Нина и Зуека им хрумва да представят „Дневникът“ по един новаторски, оригинален начин. Времето минава, а животът, нали знаете, Ленън го е казал…е това, което ни се случва, докато си правим планове.
Все пак „по-добре късно, отколкото никога“ и в юбилейния 50-и сезон на театър 199, най-накрая идеята вижда своята завършена сценична реализация. И, вярвайте ми, голям кеф е да я гледаш! Особено ако носиш онази здравословна очарователна лудост у себе си.

 

 

Вашият коментар