Българин блъсна жена в берлинското метро

Добрият изчезна, останаха само лошият и злият, драги ми българи

Един клип пълзи из нета и грозно ни напомня кои сме. Клип, на който група млади мъже блъскат в гръб млада жена по стълбите на метрото. Признавам си, когато го гледах за пръв път, първата ми асоциативна реакция беше – ако тия не са нашенци, те па на! Втората, след като родолюбеца в мен се надигна, кресна – м…а им й бежанци, марш от Европа. След което назидателно добавих – „Ама Меркел (си) е виновна„.

Черното събити на миналогодишните празници беше „бежанци изнасилват немски жени“. Тази година в центъра сме ние, българите, балканските субекти, които се забавляват с насилие. Няма разлика никаква. И няма значение къде се разиграва действието – в софийското, в парижкото, в лондонското или в берлинското метро. Никакво значение няма. Наред със срама, който плъзва по цялата ни национална същност, като тънки змиички се нижат едни плахи оправдания „ама тия не са българи, цигани са“, „ми кво, бе, напили се момчетата…„, „тоя е некъф депутатски син„…Щото, видиш ли, трябва да изкристализира внушението, че всички ние, останалите, не сме такива. Че тези бутащите са изключение. Че ние такива в България нито ги садим, нито ги поливаме. Не е вярно обаче, тотална лъжа и грозна заблуда е това. Точно такива сме – псуващи, обиждащи, бутащи, биещи. И сме си го приели това поведение за нещо нормално, дори някак мъжкарско. Кеф ни е да се фукаме как сме се отрезАли като кирки, как сме набили
„оня смотаняк“, да бутаме бабички в автобусите и да ги съветваме по-бързо да се отправят към гробищата, че ни пречат на живеенето. И защо говоря от първо лице ли? Ами, защото колкото и да ми се иска да не съм една от тях, бездействието ме прави съучастник. Обществото – това сме всички ние, които надуваме телевизора, когато чуем как комшията пребива комшийката. Забиваме поглед в телефона, когато пред нас застане бременна жена или белокоса баба, мечтаем гласно да имаме пистолет, с който да застреляме „кретена, който се влачи с триесе“ и т.н. Мога да продължавам и още, и още. Но не искам, защото започва да ми се гади от безнадежността, която се надига отвътре.

Питам – какъв ни е проблемът, драги българи? Как ви се харесва, когато по света ви попитат откъде сте и вие кажете „от България“, да не отвърнат с респект  „Ааа, Стоичков“, а страхливо-гнусливо да се отдръпнат от вас! Като от прокажени и в миг да се озовете редом с изнасилвачите.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *