Дневникът, Майя Динева-рецензия от Христина Панджаридис

Да си поискаш живота обратно

След прочита на „Дневникът“ не ме напускат виденията на Стефания и Марта – два женски образа, две жени, чиито живот е разкъсан между края на миналия и сегашния век, между традициите и едва дишащия борческия дух. Приличат си и но и са различни като характери и в погледа и приемането на събитията. Познавам такива жени, преглъщали обидите и запазили браковете си до смъртта, чувала съм съветите им към младите да търпят или да се научат да не обръщат внимание на лошото. И винаги съм изтръпвала от подобни железни правила за живот под един покрив, за мирно съвместно съществуване между двама, които се свързват от обич.

В романа на Майя Динева „Дневникът“ времето ту тече, ту се спира. Настоящето и миналото вървят паралелно и читателят вижда една млада жена – „момичето птица“, която мечтае и крои планове и нейното възрастно продължение – неподготвено да приеме свободата и отговорностите.

Стефания П., главната героиня макар и късно разбира, че животът трябва да се живее: бавно, с болка, с неохота, с прикриване на сълзите. Останала е сама с котето си. Загубила връзките със света и мъжа си – Професора.

Един ден тя започва да чете в лаптопа своите мисли и да се връща назад, да осъзнава, че момичето от дневника никак не прилича на нея, то е радостно и гордо, то живее в друг свят. Какво общо могат да имат те двете, освен че и Стефания е била млада.

Романът със своята напрегнатост, тихи конфликти и психологизъм звучи като равносметка, неизбежно сравнение между каквото е било и каквото е сега, между пропуснатото и невъзможността да се случи заради изтичащото време. Героинята плува в две реки едновременно, плува и си задава въпроси, а от отговорите ѝ загорчава. Животът ѝ след брака е приличал на съновидение, тя просто го е живяла, надявайки се някой ден да се събуди и размърда. След години приспособяване, дребни лъжи, самота и самозабрава, битки с Професора, осъзнава, че е загубила себе си. Не е сигурна дори обичала ли е и кого. Трябвало е да защити ценността на живота си, да го изтръгне от чуждите лапи, но вече не открива сили и смисъл. Дошло е безразличието, болестите, възрастта. Свят, побиращ се в рамките на едно коте и една гардения.

Стефания прилича на дърво, чиито корени постоянно са били изтръгвани и дървото не е успяло да се вкорени и да покаже красотата си, уханието и сянката, която прави.

Авторката е обрисувала силни, запомнящи се образи, не облечени изцяло в тъга и съжаление, защото преди меланхолията да залее брега е имало цветове и стремежи. По-късно единствено мигове на просветление.

Майя Динева пише със сърцето си, всяка дума е претеглена и тежи на мястото си, няма излишество на изразни средства. Роман, който те изгаря, но не за да станеш на пепел, а за да оцелееш и разцъфнеш