Още от ранни зори денят предвещаваше да е прекрасен. Свежата утрин се промъкна през прозореца, погъделичка нослето ми, провря се между клепките на спящите ми очички и ми обеща един прелестен, по-прелестен, най-прелестен ден още преди алармата да се разпищи истерично. Мразя аларми, но обичам слънцето. Дори мога да кажа, че го обожавам до степен на неконтролируема доверчивост. Интуицията ми предвещаваше супер ден и аз й се доверих. Безусловно. Отворих широко гардероба, разрових презрително скучните пантаолни в сиво и черно и извадих най- фър-фър полата, която притежавам. Феерична, ефирна, нежна, на воланчета, на много воланчета. НО!!!!!с прилична дължина – до под коленете. Да си имаме уважението, аз съм сериозна жена. Сложих червило, мацнах лекинко розАвко на клепките, ударих една спирала, щипнах си бузките, както баба ме е учила, изпънах гърди и тръгнах ведро през улици и шосета, потропвайки жизнерадостно на няколкосантиметрови токчета. Тънки.
Вървя, лекият ветрец полюшва косата ми, слънцето ме огрява, усмихвам се. Хората – и те от своя страна ми отвръщат със същото – едни широки усмивки, едно лъчезарие, направо оммм на талази се сипе отгоре ми. Ама не е като да ми се усмихнат един или двама. Всички ми се усмихват!!! Широко, някои дори звучно. Викам си, доволна: ей го на, усмивката на българина се завърна! Заклевам се – отдавна не бях срещала толкова усмихнати съграждани. Обикновено ситуацията е следната – срещу мен върви непознат, дъвче баничка, търка билетче, угрижен, вторачен в делника. Аз се усмихвам насреща му. Елегантно, колкото ъгълчетата на устните ми да се извият към скулите и очите ми да излъчат непринудено дружелюбие. И какво получавам в отговор? Кимване? Не! Получавам стоманен поглед, крещящ – тая па кво ми се хили, ненормалница!!!
Но днес..О, днес!!! Накъдето и да се обърна – усмивки. Дори с периферното си зрение отчитам, че хората обръщат глава подире ми и ме съзерцават дъълго дълго. И не само мъжете. И жените, и те. На всякаква възраст. Няма да ви лъжа – това ми даде крила. Честичко и полутежка носталгия си спомням момичешките си години и в главата ми като мантра от миналото ехти леко дрезгавият глас на леля Сия – муци, докато войничетата се извръщат подире ти, няма страшно, още вървиш. Е да де, ама как точно да стане?С премахването на задължителната военна служба, средностатистическата българска жена беше лишена от тази простичка, но напълно ефикасна проверка на физическо-естетическите й данни. Което, да си призная честно, напоследък доста ме занимава като мисъл. Не точно тревожна мисъл, но деликатно- обезпокоително-натрапчива. Все пак, съгласете се, че човек никога не може да бъде сигурен каква е причината да не се извръщат с възхитени очи подире му. В забързан свят живеем. Де ще има време симпатичният господин, с който се разминавате всяка сутрин, да ви огледа, пък и да губи ценни минути в разни обръщания и одобрителни възклицания. Камо ли да ви покани на кафе или поне да ви поиска номера. Няма – времето е пари.
Но явно днес е денят на делничното чудо.
В тона на точно тези си емоционални приповдигнатости, осъзнала неустоимия си притегателен чал, връхлитам в офиса, където милите ми колеги ме очакват да пием сутрешното си кафе, наречено с гръмкото име „оперативка на крак“. 7 броя колеги, мъже до един. Хетеросексуални. Колежката липсва, явно нещо се е замотала. Колегите ме посрлещат усмихнати. До един. Те винаги се усмихват, освен, когато говорят с жените си или с нервен клиент. Обикновено първо слагам очилата, после натискам копчето на компютъра и накрая с цялата сериозност на света си правя късо горчиво кафе. Не и днес. Завладяна от еуфорична приповдигнатост, решавам да разчупя малко стереотипите на личната си сериозност и леекинко се завъртам на токове, присвивайки дискретно левия си крак. Леекинко, леекинко, около 234 непълни градуса завъртам. Полата нежно погалва коленете ми, колегите смутени извръщат поглед. Но виждам, виждам определено, че се усмихнаха още по-искрено. Такива са си – скромни и ненатрапчиви – моите колеги. Симпатяги. В този момент на външната врата се звъни. Припвам да отворя, като млада козичка, не, като млада кобилка припвам с надеждата да облея с прелести и доставчика на вода.
Но не би.
Колежката.
Забравила си ключовете.
Е, случва се…
Връщам се при колегите, а тя все още се мотка в коридора и ми подава неразбираеми жестомимични сигнали. Сбърчва вежди, после ги повдига. Мига, ръкомаха, прави отривисти движения с тяло …Малко се притесних за нея, явно…тежка сутрин.
– Искаш ли да ти направя кафе? – провиквам се лъчезарно. Ей така, да я разведря.
Тя обаче не отговаря, а продължава с психосоматичните послания. Накрая не издържах, оставих си кафето на плота, извиних се на останалите, че ги оставям и й го рекнах в прав текст:
– Извинявай, ама се държиш леко неадекватно…Какво си се размахала, да не би пчела да ти е ухапала езика, мамка му?!?!?
– Не бе, мила, просто се опитвам тактично да ти кажа, че си си загащила полата в чорапогащника и на практика си по прашки…
Последни коментари