Вървя по заледените улици, като се опитвам да бързам, без това да свърши с фатално счупване. Нали знаете – опит за баланс, който някак си не се получава, особено ако си на неподходящи обувки. А аз определено съм на неподходящи обувки. Уж имат грайфер, а се пързалят адски и точно в този момент фактът, че някой се е втренчил в мен, не ме кара да се чувствам особено добре. Дори изпитвам раздразнение. и с периферното си зрение забелязвам как една жена се е втренчила в мен. Жената е малко под или малко над 60-те, на възрастта на майка ми горе-долу . Възможно е и да е малко по-млада или малко по-възрастна. Облечена е не просто спретнато, а дори елегантно. С един поглед оценявам – палтото видимо не е от магазин „втора ръка“, чантата в актуалната за сезона големина издава усет към аксесоарите, а карираната барета може би на всеки друг би стояла нелепо, но на нея й придава някакъв аристократичен отенък. Има европейско излъчване, си мисля, когато гласът й ме блъска в друга крайност:
– Мога ли да Ви помоля нещо?- не ме гледа в очите, погледът й пълзи по обувките ми, по чантата, виждам как по врата й плъзва червенина.
– Разбира се – мисля си, че ще ме пита за някакъв трамвай или магазин, макар някакво десето чувство да ми казва, че не ще да е това.
– Бихте ли ми услужили с един лев, за да си купя хляб-гласът й се чува едва – едва, толкова тих, че направо решавам, че нещо недочувам правилно.
– Един лев или…колкото..там…имате, стотинки 20, 50 – чак заеква.
Ръката ми все още почива в джоба със стотинките. Естествено,че имам един лев.
Работя в центъра на София. Да ми искат пари за какво ли не какви ли не хора не ми е просто ежедневие-ежечасие ми е .До степен на обръгване. Научила съм се за част от секундата да преценявам – „за ракия“, „за наркотици“, „за онова набитото момче, което чака зад ъгъла“, „за да си купи билетче от лотарията“. Тази жена обаче ме свари неподготвена. Гледах я, опипвах стотинките в джоба си и виждах лицето на майка си, на майките ни, на жените, които прибираха сергиите, на жените с торбите, които чакаха трамвая, на онези пред сергиите с книги, които избираха коледна книжка за внучето…
Жената вероятно взе мълчанието ми за нежелание или пренебрежение..и аз не знам точно, но се почувства длъжна да ми даде обяснение:
– Така се случи,че нищо не продадох днес..нищичко – гласът й трепереше от унижението, пред което се беше изправила. А мъжът ми и синът ми…- преглътна тежко думите, а аз не бях сигурна, че искам да знам какво точно мъжът й и синът й. Разчитат на нея, безработни са, ще й се скарат…болни са+
– Имам една книга… – жената направи жест към чантата си, решила явно да ми продаде книгата.
Махнах с ръка. Исках да кажа нещо, но не можех, а и не знаех какво. Да я попитам? Да се нахраня с историята й, която да ми даде причина да платя левче. История срещу левче. Житейска драма срещу левче. Все едно да искам от нея следващият път да ме спре с думите „Искате ли да платите левче за житейските ми страдания?„.
Извадих парите от джоба си, всичките. Не знам колко бяха и понечих да й ги дам, всичките
– Не, не, моля Ви, само едно левче ми трябва. За хляб- гордост блесна в очите й и аз се почувствах неудобно. Отброих една монета от петдесет стотинки, две от двадесет и една от десет и й ги подадох. Не като милостиня. Както бих ги подала на близък човек.
– Благодаря-каза ми тя. Нямаше нужда да го казва
– Няма нищо – Гаден живот – изплъзна ми се от устата.
Около пет минути стоях неподвижда и я гледах как се отдалечава-с каскета, моето левче и книгата в чантата.
– Како, како, дай двайсе стинки-две циганета ми се замотаха в краката. Погледнах ги невиждаща, сякаш извадена от друго измерение.По дяволите, в какъв филм живеем, та на майките ни да се налага да просят левче за хляб?!
Не ми се иска онази, циничката в мен, да каже – ами ако е личен избор?
