Вероятно ще минат още много десетилетия, в които потомците ще четат поезията на Вапцаров и ще спорят ожесточено кой е той, какъв е, важен ли е, истински ли е, злодей ли е, творец ли е, трябва ли да го обичаме, трябва ли да го четем.
Между „Осанна“ и „Разпни го“ ще се движат думите – нашите, чуждите, неговите, повдигайки интервалите в търсене на бомба, на знак или истина. И макар дефиницията за истина да не включва нещо различно от истина, историята има особено отношение към фактите при все привидната си пунктуалност. В ръцете на хората истината за историята остава съмнителна, или поне – поставяна под вечно съмнение и съмнителни интерпретации.
В литературата, в изкуството нещата са други – или те вълнува, или не. Или те взривява, или подминаваш. От Вапцаров трудно се оцелява.
Да почетем Вапцаров…без заглавия, на един дъх и после ще поговорим…или ще подишаме:
Поетите ще са улисани
във темпове и във агитки
и нашта мъка ненаписана
сама в пространството ще скита.
Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.
***
В афиша
пишеше:
„Една човешка драма.“
Отвънка беше шум
и конника на Крум
се потеше
от стискане
в дланта ми.
И стана тъмно.
В белия квадрат
лъва на „Метро“
сънно се прозина.
И изведнъж – шосе,
след туй гора
и в дъното небе –
просторно, синьо.
И на шосето,
точно на завой,
се срещат две луксозни лимузини.
Това е нашия герой
и нашта героиня.
****
Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Последни коментари